Той ходеше и стъпките му отекваха от стените на къщите, връщаха се обратно и извикваха у него чувството за сигурност.
Хубаво е да чуваш стъпките си. Знаеш, че те има.
Сградите бяха стари, малки, направени според боя на човек, не по-високи, мазилките олющени, а уличките тесни, но това не беше грозна картина. Напротив. Това просто показваше неизбежната истина на реалността, по начин пределно ясен, откровен и близък: всичко на този свят се разпада. Това му говореше картината. Всичко се разпада, и всичко има нужда от грижа, освен ако вече не те е грижа.
Всичко това му харесваше: Старите каменни зидове, варосани в бяло; Прозорците с дървените капаци, каменният път и малките градинки покрай стените;
Пейките, наредени под сянката им. Всичко това – малко, спретнато и човешко.
После, слизайки надолу къщите отстъпваха на избуялата зеленина – нито гора, нито поле, а камънак и от всичко по много, всяко захванало се здраво за склона, кактуси, папрати, и скритите вилички тук -таме, построени на сами ...