Глава XXVIII

                “Уважаема госпожо, Вероника!

   Както обещах, ще се постарая да изясня доста неща, които вероятно сега са като непрогледна мъгла в умът Ви. Нормално е- все пак истината Ви връхлетя изведнъж- цялата. Вие бяхте последното парченце, което ми липсваше от пъзела на вашето семейство, вашите кръвни наследници. А от къде разбрах останалото?...

   Наблюдавам Агримония още от самото ѝ раждане, но физически се срещнах с нея едва когато Лети щеше да се появи на бял свят. Аз ѝ помогнах за това... Мястото където я оставихте- там до Дървото- то я спаси, то ѝ вдъхна живот. Отдаде ѝ част от безграничната си сила. И аз се надявах, че тя ще успее... Че ще успее да я развие и нищо от това, което последва, да не се случи... уви- не стана точно така, може би не е било писано... Ала тази сила не се изгуби- разви я дъщеря ѝ, разгръща се в Лети- във вашата внучка. Тя е умна и безумно смела, а това което е преживяла- именно тази скрита сила в нея я е държала, помогнала ѝ е да понесе всичко това. Защо не знаеха една за друга сигурно ще попитате, а и е логично?... Защото тя така пожела- Агримония ме помоли да ѝ обещая, че малката няма да разбере, че тя ѝ е майка- в този момент не искаше Лети да носи нейния позор, не искаше когато я погледне в очите да вижда падението си- унижението, безсилието, безволието- всяка нейна форма на слабост- и това ги постави като две пълни противоположности- с избор за едната и невидимо такъв за другата. За Вас разбрах от писмата- писмата на Монти. Той сам ми ги даде. Говореше за Вас с голямо уважение, но и... нотка разочарование. Обичал Ви е... истински.

   Защо съдбата е решила да срещне Агримония с... с онова същество, биологочно наречено човек, именуван Бран- не зная. Може би я е подложила на изпитание- жестоко при това, не мога да гадая. Може би тя изкупи чужди грехове, белязани с нейните страхове...“

   Тук вече Вероника не издържа и зарида с глас- вътрешната болка вече не бе сподавено скимтене, вече дереше, вече пареше, дори физически болеше. Инстинктивно стисна писмото в ръката си, даже леко го посмачка, но поне спаси мастилото от солената гумичка на сълзите си. Вече не издържаше, но трябваше да го прочете- заради нея „Щом тя е понесла толкова болка, на която аз самата я обрекох, сега и аз ще я понасям...“

   „Сигурно вече се питате- защо след като я познавам от толкова отдавна, не съм ѝ помогнала? Защо не съм се намесила? Простичкият, може би твърде болезнен в този момент отговор, е защото нямам право и някой ден сама ще разберете причината. Да- съжалявам, че не разбрах по-рано за Вас, че не Ви събрах по-рано...

Вие сте добра жена, добър човек и Лети скоро ще разбере това- всъщност... вече започва да го разбира. Дайте ѝ време. В момента се бори със себе си и неизброимите истини, които я застигнаха, с всички огорчения, които я заляха. Търпение, Вероника- най-вярното твърдение... в този момент. С него се постига много!

   Скоро тя ще дойде при Вас, скоро ще я видите... каквато е!

Някога много отдавна- може би отново пръст на съдбата- вятърът довя една снимка на вратата Ви- и Вие бяхте сигурна, че това е дъщеря Ви. Интуициата не Ви подведе- за жалост късно, но до правилният отговор Ви отведе... Защото не се отказахте ( извинете ме за думите ми в онзи ден, но трябваше да сме бързи ), защото не се предадохте, а цялата си устременост, любов и желание дадохте. Постарах се Агримония да го разбере, Лети също. В плика ще намерите две снимки- малък подарък от мен. Ще допълнят прекрасно „плодовете“ на дръвчето Ви- „подарете“ му ги!

  Може да имате пълно доверие на Алтеа. Тя е прекрасен човек... Надявам се успях да изпълня обещанието си- поне... отчасти. Ако сте стигнали до края на това писмо, значи сте ми повярвали Вероника- Антоанета Хелиус! Летисия ще дойде при Вас... СКОРО!“

Капри

   Тя прочете писмото... няколко пъти, толкова пъти и плака.От къде тази жена можеше да знае всичко това? Как? Защо? „Редно е да бъда благодарна- мислеше си Вероника- да бъда вярна на сърцето си, на интиуцията, както каза и тя... и все пак- още ми е трудно да го осъзная- намерих дъщеря си, ала накрая...тя се изгуби отново в безкрая и този път завинаги, но намерих Лети. Дано и тя да иска да ме потърси, дано да ме приеме. И този път няма да се откажа, до ри напротив... Ще се боря за доверието ѝ докрай!“

***

Беше топла вечер- с лек бриз, напомнящ за края на лятото. Рейнс беше на верандата.

     - Монти, моля те ела!- той беше в градината и отиде при него- Постой тук с мен- Монти го гледаше с леко недоумение- Не стой прав де, вземи си стол и седни!

       - Да, господин Рейнс, слушам Ви!

     - Искаш ли уиски? Или пък коняк? Моля те, не стой като пружинка навит, като... кукуряк! Ти си мой приятел, сподели опит с мен. Дай ми съвет!

      - Не съм сигурен, че Ви разбирам а иии...

     - О, не се притеснявай- това е сок- разклати чашата си- не знам от какво е, но е вкусен. Така- ще бъда по-ясен, а ти се отпусни, моля те- караш и мен да се чувствам неудобно... Бил ли си влюбен?- Монти се ококори- Бил си, нали? Разкажи ми, моля те, ако не е твърде лично разбира се.

      - Еееех, господине- май отдавна не е твърде лично и все пак... сложно е!

      - Ами опрости го!

      - Лесно е да се каже!

      - Извинявай, спирам! Слушам те!

      - Тя беше величествена жена- потопи се в спомените си той.

      - Беше?

      - И все още е! Обикнах я още щом я зърнах...

     - Ммм- любов от пръв поглед?!

     - И единствен!... Беше достатъчен, нооо... Тя не беше за мен- звезда в купчина сено би загубила яркостта и блясъка си- е, аз бях купчината. Не можех да осигуря подходящия Космос за нея, а все още копнея... да знам какво би било, ако можех. Но парите, господин Рейнс, разделят хората и дори любовта е недостатъчна причина, за да ги отстрани като препядствие... В душата си ѝ останах верен.

     - А тя заслужаваше ли такава любов?

     - Не зная!

    - Защото купчината може и да я скрие от Света, но ако тя грее отвътре истински, ще намери иглата в тази купа сено и повярвай- ще се възпламени и ще полетят заедно, та... наистина ли твоята звезда е горяла с теб?

    - Вместо нея не мога да отговоря, но... Никога не съм обичал друга така!

    - Както кого, Монти?

    - Както Антоанета... Антоанета Хелиус!

    - Хелиус?!- реагира доста бурно на фамилията- Да не би майката на жена ми да има и сестра, за която не знам?

    - Хммм- усмихна се- Вероника- Антоанета Хелиус- нея я познавате, нали?- тук вече Рейнс се изправи, невъздържаш изненадата си.

    - Гръм да ме удари! Монтерей, наистина ли?

    - Всяка изречена думичка, но малцина я познават като Антоанета- е, аз бях сред тях. Красива, величествена, някога толкова близко до мен и още толкова светлинни години...

   -...Далеч от теб- довърши Рейнс- Звучи познато...

     - Не ме попитахте случайно, нали?

    -  Теб не мога да излъжа, приятелю! А и не искам!

     - Харесвате я, нали господине?

     - Много!- въздъхна Рейнс- Но тя е...

     - Преекрасна?!

     - Странна...

   - Непознатото не трябва да Ви плаши! А и не смятате ли, че достатъчно се наказахте, достатъчно изтърпяхте да преживявате всичко случило се отново и отново, а беше толкова отдавна?

     - И всички вие покрай мен! И сигурно щяхте да ме понасяте още, ако...

     - Ако не беше тя... Тя е добра! Не се колебайте! Направи и сътвори неща, които не бих се усмелил да сънувам дори... И ги направи сякаш от пепелта, от нищото, а всъщнот всичко!

     - Но тя не иска да говори за себе си! Всеки път когато се опитам да попитам нещо. Тя сменя темата.

     - Делата ѝ не са ли достатъчни, за да повярвате в искреността ѝ?

    -  Ох, Монти- и аз не знам какво да си мисля.

   - А аз пък мисля, че и Вие самият си поставяте бариера все още. Не се прикривайте зад страха, че предавате Лени- не е така! Сигурен съм, че тя е някъде там и Ви гледа и Ви маха и може би търси пръчка или нещо, с което да Ви хлопне по главата и да Ви каже „Спри се! Огледай се! И продължи напред!“ Четиринайсет години самонаказание стигат! Животът е кратък! Повярвайте ѝ... тя бе вашето спасение, тя е вашето чудо!!! Позволете на сърцето си да го усети, да го допусне, да го почувства... да се довери!

     - А ти, Монти? Ти на кого ще довериш своето?

    - Моята гара влакът е подминал...

   - А аз мисля, че на пейката те чака някой, но ти не го виждаш- поне не така, както той гледа теб от дълги години насам- той се ококори.

     - Роооббб- Рейнс поклати глава.

     - Роберта???

     - Роберта! Не бързай да изпращаш влака, приятелю...

Глава XXIX

   В топлата утрин Рейнс и Капри слязоха почти заедно и отидоха да закусят в градината.

     - Стигнах до вратата!

    -  А отвори ли я?

     - Не!

     - Защо?

   - Защото ми трябва стимул!- тя се усмихна- Когато се разхождахме онзи ден, когато срещнахме онези двамата, ти каза че ги познаваш.

     - Точно така!

   -   Какво наложи твоята намеса в тяхното безсмислено съществуване?

   -   Те самите!

     -  Как така?

     -  Помниш ли нощта, в която дойдох тук?

     -  Смътно и трудно я долавям в спомените си.

     -  Обяснимо е...

     -  Заслужавам си го!- отвърна той с усмивка.

    - Имаше буря- силна и страшна. Явно ме бяха проследили по-рано през деня и вечерта в гората ме хванаха на тясно.Търсеха пари, но иии... плътско задоволство- в очите на Рейнс проблясна гняв и тя го видя- Спокойно, нищо не се случи... с мен... в началото. Докато се борех с тях, единият ме прободе. След това се махнаха.

    - Как се махнаха?

    - Накарах ги!

   -  Но как?

    - С болка!- каза с ледено студен глас Капри, но се усети и смени изражението и тона си веднага. Рейнс се стресна.

   - Като се замисля- за жена си доста силна- побърза да разчупи обстановката, но появата им не наложи допълнителни усилия- Виола и Лети приближаваха.

    - Изглежда ще имаш гости!

    - Аз?

    - Едва ли търсят мен.

    - Здравейте!- поздрави ги Рейнс.

    - Добро утро и на вас!- отвърнаха и двете в един глас.

    - Имам една молба! - започна Виола и погледна към Капри.

    - Заведи ме при Вероника!- продължи Лети- Тя ще остане тук!

    - Доста добре сте го обмислили, а?- каза Капри.

    - Такава е волята им!- добави Рейнс.

    - Да я уважим тогава!...Лети и Капри тръгнаха.

    - Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

    - По-сигурна няма да бъда!

    - Аз ще те заведа там, но няма да присъствам- не е редно. Ще бъдеш ли спокойна?

   - Ще излъжа, ако кажа че ще бъда, защото и сега не съм, но... По-скоро ме води вълнението- да я видя в друга светлина. Вече знам коя е и искам да разбера каква е? Що за човек е, що за жена е? Това, което мога да обещая е избликът на емоции да е по-скромен.

   - Трудно ще ти е, предвид нахлуващите спомени- тях не можеш да спреш, намалиш или овладееш. Просто бъди себе си. А ти си чудесно момиче, Лети- не се съмнявай в това и не го забравяй! Алтеа също знае истината, но се надявам, че от нея не се притесняваш?

   - Ни най-малко! Нямам причина.

   - Добре, ако имаш нужда от мен, знаеш как да ме потърсиш!

   - Разбира се- погледна я с игрив поглед- а ти къде отиваш сега? Връщаш се при Виола и Рейнс ли?

   - Не веднага.

   - А къде тогава?

   - Искам да проверя нещо...

   - Ако можех да разчета мислите ти в този момент- пак събуждаш любопитството ми...

   - Повярвай, не ти трябва! Аз самата, ако можех да ги изстрия- щях да го направя на момента!

   - Сигурно си права.

   - Предвид твоите възможности- точно в това убедена бъди. Ето-това е мястото. Пристигнахме! Но ти... ти го познаваш- усмихна се Капри- като приятел и гост на Алтеа. Надявам се ще станеш и на вероника- първо гост... впоследствие- приятел!

   - Ще се опитам!- Капри почука на вратата. Отвори Вероника.

   - Надявах се да дойдеш, но не съм и очаквала да е толкова скоро!- каза радостно тя.

   - И за Вас и за мен всичко е ново!- каза Лети- Имаме какво да си кажем!

   - Няма нужда от това „Вие“.

   - Ще опитам!

   - Аз ще ви оставям!- каза Капри, усмихна се и леко се поклони, а в отсрещния поглед разчете „Благодаря“.

   - Заповядай, мила, хайде... влизай!

   - Хапвала ли си нещо?- попита Рейнс.

   - Не, направо дойдохме... Не се натрапвам, нали?

  - Не си го и помисляй, винаги си добре дошла! Ела, да седнем- отидоха до масата в градината. Той ѝ дръпна един стол и като истински кавалер, какъвто всъщност беше, я покани да седне- Сиренце, месце... може би чай, мляко, бисквити???

   - Само плодове и вода!

   - Моля те, не се притеснявай! Има предостатъчно от всичко, нали? Обещаваш ми?- тя кимна.

   - Как си?

   - Аз?- остана изненадан- По-скоро аз трябва да те попитам!

   - Защо? В едно приятелско общуване, не трябва да се налагат правила и да се поставят граници!

   - Толкова малка... извинявай- крехка възраст, а сякаш си научила от живота много.

   - Ако кажа, че не е вярно- ще излъжа, но ако кажа и че е вярно- пак няма да казвам истината.

   - Ето, че и много умело боравиш с думите! И все пак да отговоря на въпроса ти- добре съм!

   - Изглеждаш все по-добре всеки път когато те виждам. В погледа ти още долавям тъга на моменти, но усмивка на лицето ти също виждам по-често.

   - Туше! - усмихна се той- Отново заслужен комплимент в обратна посока. Ами... да, да иии да... и всички вие сте виновни за това. Всяка една от вас е причина и се надявам да продължи да бъде за случващото се с мен- ти, Лети и... Капри- въздъхна- Тази жена- тя е мистика, тя е странна, спонтанна, неочаквана, но винаги подготвена...

   - А ти си влюбен в нея!- довърши Виола, а Рейнс се изчерви.

   - Отново ти успя да изречеш нещо на глас, което аз самият не позволявам и да си помисля, камо ли да се надявам...

   - Трудно можеш да скриеш нещо толкова красиво.

   - И диво... много диво! Как да постъпя? Ти я познаваш по-добре от всеки друг. Бъди мой съветник!

   - Като за начало- от нея можеш да очакваш всичко- непостоянна е, често отсъства, много добре прикрива чувствата и емоциите си- тук той трепна- но те винаги са силни и истински, чисти и искрени.

   - До тук не ми помагаш особено...

   - Бъди спонтанен, привлечи вниманието ѝ, очаровай я!

   - Но как? Има ли нещо, с което изобщо мога да я изненадам?

   - Сигурен ли си, че отговорът на въпроса ти не се крие вътре в теб?- той гледаше нея, изучаваше себе си. Изведнъж погледът му се разшири, появи се усмивка.

   - „Танцът на душата“!

   - Какво е това?

   - Ще ми помогнеш ли? Ще бъдеш ли моя опора?

   - Разбира се, но в какво?

   - Ела с мен и ще разбереш...

   - Седни, Лети! Разполагай се както ще се чувстваш най-удобно! Искаш ли нещо

   - Само вода, благодаря! За сега ще остана права. Имате ли... имаш ли нещо против да разгледам?

   - Не разбира се, както и каквото пожелаеш!- Алтеа влезе, което внесе малко спокойствие в душата на малката Лети. Погледна я с въпрос.

   - Може ли и тя да остане?- попита тя с усилието за по-голяма мощ в гласа си. Вероника я покани да седне- Разбираш ме надявам се- от много дълго време тя е част от моя живот и бих се радвала да е тук!?

   - Абсолютно разбираемо е, а и си права да го желаеш- от днес нататък така и ще бъде! Алтеа- завъртя се Вероника- надявам се да чувстваш тази къща като втори свой дом, защото много би ми се искало да е така! Нека да не бъда „господарката“, а един ден може би „приятел“...

   - Никога не сте се държали лошо с мен, госпожо. Никога не сте ми давали и повод да мисля обратното на това, което казахте. Вие сте приятел на цялото семейство!

   - Радвам се да ТИ бъда такава- и ѝ намигна.

   - Това аз ли съм?- прекъсна ги Лети. Сочеше онази снимка на полицата с малкото дете с бенката.

   - Не! Това е Агримония- очите ѝ се насълзиха- майка ти!- и в момента, в който го каза се усети и подскочи, погледна Лети уплашена.

   - Спокойно- и сложи ръка на рамото ѝ- знам, знам всичко! Просто видях белега.

   - И трите го имаме- явно е родствен символ на кръвната ни линия.

   - Как я загуби?- погледна я право в гълъбовите очи- Какво се случи с Аг... с майка ми?

   - В онази дъждовна нощ- започна Вероника- студена и мрачна- отиде и се подпря в рамката на прозореца и сякаш в него „гледаше онзи стар филм от преди толкова години, който обаче умело успяваше да избистри кадрите си всеки път“- Болките ме сразиха по-рано от очакваното- обърна се към Лети, ала сякаш гледаше през нея- толкова много години чаках за това дете... Беше рано, не беше време. Тя побърза да дойде на този свят, а не го извести за появата си... Не издаде нито звук- горещите солени сълзи вече се стичаха по лицето ѝ, Алтеа отиде до нея и я хвана за ръка- ни вопъл, ни стон... Не помръдваше- и Лети седна до нея- Толкова силно я исках, толкова дълго я чаках, а тя не проплака... и така час, два, пет... Нощта преваляше, мъката ме поваляше. Свързах се с единствения човек, на когото цял живот съм вярвала безрезервно, въпреки че самата аз го предадох. Срещнахме се до едно дърво... край реката. Аз му я подадох и повече не я- тук вече изхлипа- не я видях! А тя е оживяла, преживяла е нощта сама в дивата тъмнина- сви пръсти и заби нокти в коленете си- отхвърлена от мен и от света... и той си я взе обратно, ааааах, защо- разплака се... силно, Лети я прегърна... силно, плакаха всички...

***

   Влязоха в имението. Качиха се по стълбите. Застанаха пред вратата- той стоеше и сякаш все още се колебаеше. Извади ключа. Пъхна го в ключалката. Виола му хвана ръката.

   - Хайде, ще я отворим заедно- и го завъртяха. Открехна се. Тя я побутна... и сякаш голямата музикална кутия, разперила сцена пред тях, вдигна завесите си. Рейнс беше зашеметен. Не вярваше. Не помръдваше. Стаята излъчваше топлина, той застина... Подът искреше- дали от лъчите на Слънцето, пречупени в отблясъците на стъклата на прозорците, или заради дългогодишния страх и гняв, управлявал го със силата на тъмнината в душата му, заключила първо сърцето, метнал черната завеса върху душата му, а после и стаята и първоначалният този страх, че сега ще види същото, ще види предишното си аз, но... Погледна надписа, усмихна се и промълви:

   - Добавила е нещо свое, съживила е отдавна забравено усещане- Виола отиде до грамофона и го пусна- той отвори широко очи и без да ги отмества от надписа, краката се раздвижиха сами, започна да си потропва, започна да си тактува, докато се любува на заобикалящата го картина. Тя го гледаше удивена- сякаш виждаше как счупени парченца от отдавна изгубени спомени, сътвориха сцена, сцената на неговия живот... видимо някога изпълнен с любов и музика...

Преди известно време- наруши красивата тишина Виола- Лети започна да ме учи да танцувам. Даде ми добър старт, но от тогава не съм повтаряла...иии... Дали съм забравила, дали изобщо съм се научила, дали музикалният дар съм получила или съм оставила- прокашля се- ще ми помогнеш ли да разбера?

   - Музиката никога не се забравя, умът не помни стъпки, но щом сърцето я усеща и кръвта става гореща, тялото само се сеща... и започваш да танцуваш... Подхвана я през кръста, тя потръпна. Взе другата ѝ ръка със своята и когато се преплетоха, той усети нещо странно, някак си познато, а толкова далечно... тя също. Гледаше го без да може да откъсне очи, бе заслепена- ала не от слънчевите лъчи, а от него. Усещаше се като в облак- лека, ефирна, пространствена, безметежна... Летеше в мислите си, а стъпките понесоха тялото ѝ-и двамата „съживиха Танцът на душата“...

***

Капри отиде в пещерата- отново пред стената... там на същото място, където Лети видя пукнатината...

   - Същият този човек ме срещна и с моята Лени- дете лишено от майчина любов. И след като реших, че съдбата отне моето, то поне мога да дам своята любов на нея... и ѝ подарих песента- някога пята от майка ѝ, от истинската такава. Беше песен, с която я приспивах, с която тя порастна и предаде на своята дъщеря... и последва втори шамар в моята злочеста съдба, оооох- Вероника си пое дълбоко въздух- загубих и двете, останаха ми празни ръцете- без да има кой да прегръщат, остана празно сърцето- без да има кой да обича, да го чака когато се връща, дори за малко...

Докосна образувалото се коренче. Пред погледа ѝ се появиха две имена и се сменяха...

Вероника затананика мелодията... запя песента:

„Теменужке, моя ти-

в сладък сън заспи

и сънувай моя глас...

ще бъдеш винаги с нас...“

   Лети подскочи изведнъж, сякаш се изстреля от нажежено метал. Мисълта ѝ препускаше в луд бяг... краката препуснаха също, само промълви:

   - Това е тя!- прошепна едва доловимо, изхвърча от стаята.

   - Какво стана? Къде отиваш?- и Вероника побягна, и Алтеа, но тя бе по-бърза и вече беше излязла на пътя- Лети, извинявай- провикна се Вероника- Лети, съжалявам!

   -  Недей! Няма за какво, само знай... И тя ще дойде при теб!- провикна се през рамо и продължи да бяга...

   Капри излезе от пещерата и побягна „ О, мила моя, защо чак сега, защо не го проумях по-рано? А имаше толкова много знаци! В онзи ден... още тогава го усетих, но „пречистването“ взе назаем спомените ми от тогава и твоята съдба продължава да събира прах, заради моята забрава... Дано някога да ми простиш!!!“

   Лети се надбягваше с вятъра. Виола трепна, усети, че нещо ще се случи. Лети не гледаше къде стъпва, Виола хвана Рейнс за ръката.

   - Ела с мен! Ще довършим танца друг път!

   - Добре ли си? Какво става?

   - Тичай с мен! Тичай бързо... Много бързо!

   За да съкрати пътя, Лети трябваше да мине през любимото си място. Бягаше много бързо, дори не се задъхваше, емоцията не го позволяваше. Камъчетата хвърчаха зад стъпките ѝ, така както мислите препускаха и се блъскаха в главата ѝ... Подхлъзна се, залитна, загуби равновесие... и падна...

   - Неее!- изпищя в безсилието си.

   - Спокойно, дръж се!- познатият глас я хвана за ръката- Държа те!- погледа ѝ фиксира Рейнс, а после и Виола... Само спокойно, дръж се за мен! Ще те издърпам, тооочно така, ето... вече си горе, вече си тук... добре ли си?- Лети поклати утвърдително глава с пресъхнала уста, не отмести поглед от нея.

   - Какво се случи? Как се случи?

   - „Лети, не сега, моля те! Не ѝ казвай! Ще намеря начин, но ще ѝ кажа аз!

   - Летииии... Ехоооо...

   - „Вземи я със себе си и се приберете, но умолявам те, нито дума!“- Лети се опита да се усмихне, но се получи нещо като истерично озъбване.

   - Доооб... Добре съм, хммм да, спокойно! Бях... превъзбудена от срещата с Ввв... Вероника, да, Вероника- повтори сама на себе си- бягах, подхлъзнах се иии... ето ви и вас тук!

   - Заслугата е изцяло на Виола!- Каза Рейнс- Просто ме сграбчи за ръката и ме доведе тук- Лети хлъцна- тъкмо навреме- „Дано да не е чула...“

   - Какво да чуя?- усмихна се Виола.

  - Хааа...охххх... мислите в глупавата ми глава!- отвърна тя трепереща, но не от уплаха от падането, но те за щастие отдадоха реакциите ѝ на него- Благодаря, Вввв... Виола, да... благодаря!

   - Ела с мен, Лети! Ще се приберем, ще се успокоиш!- последва я без да каже и дума- и него трудно погледна...

   - Какво направих, Алтеа? Дали не я уплаших? Дали ще се върне?

   - Сигурна съм! Не се притеснявайттт, не се притеснявай!

   Капри видя всичко. Беше се скрила по-навътре в гората, но ги виждаше... всички. И в онзи момент, когато „каза“ на Лети необходимото, като че ли погледите им се засякоха- „Какво ще правя? Как ще му кажа? Сигурно ще ме намрази! Ами ако реши, че съм знаела?“... Бяха минали няколко часа. Вече беше тъмно- „Каквото има да става, ще стане! Ще отида и ще му кажа всичко!... Дори това да е последната ни среща... Нямам право да го лъжа“- стана и закрачи сигурно напред... Усили темпото... Побягна. Мина през градината и направо връхлетя вътре, вратата полетя след нея.

   - Рейнс? Рееейнс? Къде си, Рейнс?

   - Точно където трябва!- тя се стресна- Тук... с теб! Носеше две чаши, сложи едната в ръката ѝ.

   - Трябва да ти кажа нещо! Трябва да... той сложи пръст върху непомръдващите ѝ устни, взирайки се в неубоздания и неукротим поглед, който беснееше...

   - Не сега! Моля те! Нека бъда първи, позволи ми да изразя своята благодарност... И тази вечер... танцът ще водя аз!