17 нояб. 2020 г., 08:23

Почти измислена приказка 

  Проза » Рассказы
554 4 7
4 мин за четене

Приказките са измислени, за да се приспиват децата. Колкото и увлекателни да са, децата все заспиват, точно на най-интересното място. Моят баща, беше много сериозен човек. Не, че не се усмихваше, но се отнасяше към живота много сериозно. Може би, точно затова, обичах да ми разказва. Когато го правеше, цялата му сериозност изчезваше и ставаше дете като мен. Той знаеше само три приказки, които беше научил от своите дядо и баба. Едната беше за Мечо Медунчо, който решил да си похапне медец, но пчелите го нападнали и той се спасил, цамбурквайки се в реката. Другата беше за едно котараче с червено герданче и очички звездички, а третата беше за дядо Мърморан и баба Мърморана. Аз винаги заспивах по средата на приказките, така и не разбрах как точно свършват, после, през деня, си измислях една голяма приказка, с всичките тези същества, те си говореха помежду си, правеха лудории и аз бях сред тях. Но това беше едно време. Сегашните деца са много по-умни, приказките не са им интересни и това е един остарял начин за приспиване. Друг е въпросът, че на децата им се иска, мама и тате да са винаги до тях, да им се усмихват и да ги галят, да ги гледат в очичките и да усещат топлинката им. Само поради тази причина, някои от децата, все още искат да им се разказват приказки, за да са с родителите си, които все нямат време или са много изморени и заспиват бързо. 
И така... събрали се най-добрите специалисти на света, за да измислят нещо, което да приспива децата, защото майките и бащите им, все били заети и уморени. Това нещо трябвало да обича децата, а и те да го обичат, защото всички деца обичат да бъдат обичани, то си е ясно. Можело да бъде някакво дружелюбно, дресирано животинче. Животните също могат да обичат, но не могат да говорят, затова вариантът отпаднал. Можели да направят някакво симпатично роботче, да му сложат козинка и нагревателче вътре, да е пухкаво и топло, което да разговаря с децата, но и то нямало да може да отговаря на всичките им въпроси, защото децата питат за най-неочаквани неща и няма машина на света, която да може да им отговори.
- Разкажи ми твоята измислена приказка.
- А, ти не спиш ли? Мислех, че си заспал.
- Не. Слушам те.
- Забравил съм я.
- Измисли я пак.
- Ммм... Затрудняваш ме.
- Хайде!
- Добре. Черното котараче било много тъжно. Било съвсем самичко и си нямало приятели.
- Черно ли било?
- Да. С червено герданче. И защото било черно, жълтите му очички се откроявали и греели като звездички. А дядо Мърморан и баба Мърморана, живеели съвсем сами, на края на света.
- Къде е той?
- Там, където всичко свършва.
- Имали ли са кола?
- Не.
- А, как са отишли там?
- Никак. Там си живеели.
- А защо са нямали кола?
- Защото не са имали шофьорски книжки. Разсмя ме!
- Защо те разсмях?
- Защото, никога не съм си представял приказката по този начин. Шофьорските книжки са едни документи, без които не може да се кара кола. Като нямат документи, за какво им е кола? Няма значение. Важното е, че живеели на края на света. И по цял ден мърморели.
- Какво правели?
- Непрекъснато повтаряли едно и също.
- Като мама ли?
- Нещо такова. Постоянно се оплаквали от болестите си, давали си съвети един на друг и непрекъснато си обяснявали, кое е правилно и кое не е. Котарачето не разбирало какво си казват, но те често започвали да се карат и да крещят, а то не понасяло такива силни звуци.
- Защо?
- Ами... заболявали го ушичките. И тръгнало из гората, на тишина и спокойствие, а и се надявало да срещне някой, с когото да си поиграе.
- Срещнало ли?
- Да. Както си вървяло по пътечката, изведнъж видяло под един храст едни големи, кафяви очи и една муцуна. Подскочило един метър над земята и хукнало да бяга.
- Защо?
- Изплашило се. Но това бил Мечо Медунчо. Той също се стреснал, защото котето се появило неочаквано. Мечето нищо лошо не правело, просто си гледало. То изскочило от храста и настигнало котето. Котарачето цялото треперело.
- Защо?
- От страх, защото било мъничко. Мечо го подушил, после двамата предпазливо си допрели нослетата.
- Защо?
- Така се запознават животните. После, котарачето започнало да се гали и умилква, и така маркирало мечето за приятел.
- Какво го направило?
- Отбелязало го. Котетата отделят миризма около лапите, муцунката и опашката, и с нея отбелязват приятелите си, за да не ги забравят.
- А аз Симеон, как да го отбележа?
- При хората е друго. Истинските приятели се маркират в сърцето.
- Как се маркират? А, дядо? Как се маркират? Дядооо!... Мамооо! Дядо, пак заспа! Как се маркират приятелите, мамо?!
- Не знам. Дядо ти пак ти е наговорил глупости. Заспивай!
- Утре ще го питам. И ще си измисля приказка с коте и мече. И с дядо Мърморан, и с баба Мърморана, които нямали кола.
- Добре. Спинкай. Обичам те! Тате, отивай да спиш в твоето легло! Тате! Хайде, ставай! Тате! Боже, той е умрял!

© Георги Стоянов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Усмихна ме, стопли ми сърцето, а после ме натъжи...
    Благодаря, за хубавата приказка!
  • Хрумна ми нещо днес, докато четях тази приказка. Ако нещата ти се оприличат с парфюм, за върховите нотки и сърцевината, подборът на идеи и теми
    е богат и атрактивен. За базовите, тези, които остават най-дълго като аромат и усещане, винаги използваш тъга. Не знам защо така. Отдавна го усетих, просто днес го проумях.
  • Така всяка измислена приказка оставя вратичка - за доразказване...
  • Приказка,приказка ама като в реала,днеска четеш а утре четат за тебе.Поздрав.
  • Много ми хареса тази "Почти измислена приказка", която си написал като една почти реалистична история! И толкова, кратка, така че никой да не заспи
  • Финалът...
    Приказките не умират.
    Само разказвачите... заспиват...
    Поздравявам те.
  • Живот. Винаги заспиваш по средата на приказката неподозирайки, че това е краят и/за теб/ Хубав разказ. С неочакван край.
Предложения
: ??:??