III част



А в главата на Виктория...

„Искам, мога, желая го, ще го имам... да му се невиди, за нищо не ставам... Раян, излез ми от главатаааа”

- Виктория на дъската! - Г-жата по биология, видимо ядосана на някого. Вики беше толкова разсеяна, че не успя да каже нищичко, обърна отчаян поглед към Раян, който единствен я гледаше. Но надеждата й бе прекъсната.

- Виктория, тук ли си изобщо?

- Да, да госпожо. – Разсеяно отвърна Вики.

- Тогава ми отговори на въпроса.

- Аз, аз... Вики се обърна към госпожата разочарована. Г-жо, знаете, че биологията не ми е силен предмет, не мога да се справя.

- Седни си. Още по-безличен отговор...

Часовете преминаха ужасно бавно и в мъчителни мисли. В края на деня Вики изкача всички да си тръгнат. Имаше хубава тревна площадка зад училище, а тя много обичаше да ходи там, когато и се искаше да остане сама. Легна върху тревата и се загледа в звездите, същите звезди, които ден по-рано Раян гледаше. А къде ли беше той...

„Ohh I've been travelin on this road too long Just trying to find my way back home The old me is dead and gone, dead and gone” този път музиката пред директорския кабинет – последната светеща стая.
- Влез, Раян. - Се чу глухо отвътре.
- За какво си тук, да не би да си направил някоя пакост.
- Не, г-жо директор, искаше ми се да беше така. Сигурно щеше да ми е по-лесно. Но съм тук, за да ви разкажа една история. Да я разкажа и завърша...
- За какво говориш, момче? С недоумение го гледаха топлите кафяви очи зад очилата.
- Искам да завърша така, както започнах. Искам да съм стария човек. Госпожо директор, моля ви да приложим някаква програма, за да си възвърна предишния успех. Имам желание да уча, не искам повече да живея така безсмислено.
- Сигурен ли си, Раян, сигурен ли си, че можеш да живееш стария живот. Това за всички нас би било великолепно... но ти, какво те подтикна към това, ако може да знам?
- Подтикна ме не отчаянието, не липсата, а болката да се опитвам да избягам от истината. От истината бягах до сега, докато тя се опитваше да ме заслепи в очите, не искам да позволявам повече да загубя себе си, заради непонятните моменти в живота.
- Добре, Раян, ще направя каквото мога за теб, ще ти пусна допълнителни часове...
Той затвори вратата на кабинета и голяма въздишка на успокоение се оттръгна от сърцето му. „Раян, онова момиче те подтикна, не истината. Прогледни отново, че любовта те въвлече във всичко, но и тя те измъкна”. Пак тези досадни мисли... Той тръгна да излиза от сградата, но навън беше прекалено тъмно, за да види къде ходи. В момента, в който вървеше по тревата зад училище, чу гласа на Виктория:
- Днес вече веднъж се сблъскахме, не го прави пак. Със смях в гласа.
В първия момент Раян доста се стресна, защото най-малко нея очакваше, по това време, на тревата...
- Боже, изкара ми ума, Вик, какво правиш тук?
- Виждам красотата и мисля дали тя създава любовта?!
След тези думи той спокойно се отпусна на тревата до нея и загледа звездите.
- Всичко, което искам да знаеш, е че късно осъзнах. Че ти си човекът, който винаги е бил там, до мен. Ти си човекът, който винаги ме е гледал мило и с любов, независимо какъв бях и как се държах. Ти си човекът, който единствен ме е обичал заради самия мен. Не спря да го правиш дори и когато се промених така.
Той се изправи и се загледа право в очите й, които така красиво отразяваха светлината на всички звезди. Подаде й ръка...
- Вики, танцувай с мен, тук и сега! Момичето дори и не си помисли да се съпротивлява. Изправи се и хвана ръката му. И точно там под звездите, същите звезди, под които всички мечтаят, те върнаха миналото и написаха едно ново бъдеще...
Обичам те...
И отново любимата му песен „Without you I can’t breathe I’m not gonna ever, ever let you leave You’re all I got, you’re all I want…”