ПОДАРЪКЪТ

Превали и днешният декемврийски ден - топъл, слънчев, ветровит... Махна с ръце на здрачаване, плисна две-три шепи дъжд - колкото да намокри прашните окапали листа и да отпрати важния, дебел съседски котарак на сушина под балконите. Покривите блеснаха с позабравените си керемидени оттенъци и се приготвиха да се сгушат под бленуваното бяло зимно одеало. Дали ще осъмнем, загърнати в пухкавата му завивка?
А как искам вече снежинки да затанцуват предколедно, да полепнат по стъклата и оформят приказни картини!

На вратата на кабинета ми се потропва. Излизам от лиричния си унес.
- Докторке, може ли? - светват очите на Юлия. Пациентка. Идва извън уречения час.
- Щом си дошла - влизай! - отвръщам аз и я поглеждам с любопитство.
Издокарала се е с ново палто, с огромна кожена яка и иска да се похвали - мисля си. Пък и нова прическа си е направила...
- Нали утре е Коледа, та съм дошла да ти подаря нещо - тържествено обявява посетителката и пристъпва към бюрото.
После, някак неловко, изважда от чантата си обемиста книга.
- Библията ти нося! - връчва ми я с достойнство право в ръцете и продължава: - Не знам... ходиш ли на черква, ама знам, че имаш добра и милостива душа... Ще я приемеш, нали, докторке? 
Интуитивно прочетох в жеста ú цялата вяра, която е намерила пристан в сърцето ú, тайната надежда, че Спасителят ще ни помогне да станем по-добри, че трябва да сме човеци преди всичко... Да се научим да преодоляваме злобата на деня... 
Защото Юлия е циганка. И всеки ден се моли... И също чака Коледа.


Спуска се тъмносиният воал на зимната нощ. Притихва. А от прозорците на околните къщи като че ли светят - вместо лампи - запалени светлици надежда. 
Спомените... ех, спомени. Връхлитат най-неочаквано и ми прожектират някой епизод от това невероятно случване, наречено Живот...
Дебелчото на съседа сладко спи на прозореца отсреща, подгънал опашка. Сигурно сънува Дядо Коледа?

18 декември 2011 г.