Поетично нали?

И знаеш ли кое е най-поетичното в случая? Това е, че не знам дали въобще някога ще мога да обикна някой друг... Колкото и странно да звучи, с цялото ми същество осъзнавам, че той е любовта на живота ми, онова уникално и единствено по рода си чувство, което не те напуска никога, което живее в теб завинаги без значение с кой си занапред... Той е този човек, с който несъзнателно сравнявам всички, който съм пуснала толкова навътре в себе си, че няма да излезе, докато съм жива, той е тази любов, за която ще разказвам на внуците си, така, както моята баба разказваше на мен за нейната голяма любов... той е човекът, след който всички останали са просто нищожни заместители... Поетично, нали? Шекспир дори не може да се сравнява...