Поезията – „повторение“ на жизненото /Пенчо Славейков/

   Ако Ботев е Богът на българската поезия, Вазов е Природата… Техни основни лирически наследници са Пенчо Славейков и Яворов…

   Пенчо Славейков „се движи“ между лириката и епоса, между Ботев и Вазов. Той се стреми да преодолее лирическото и да се осъществи в епическото, но не успява /за разлика от Вазов/. За Вазов този преход е естествен, отговарящ на творческата му природа и в съответствие с Времето… За П. Славейков опитът за такъв преход е изкуствен, предпоставен от разума, в дисонанс с Времето… П. Славейков поставя под съмнение значимостта, стойността на Вазовото слово и на словото ва З. Стоянов /“Записки по българските въстания“/, иска да сътвори по-съвършено слово /нещо като „Илиада“ или „Пан Тадеуш“ /. Според неговия замисъл крайна цел и венец на неговото творчество би трябвало да бъде епическата поема „Кървава песен“, писана от 1892 г. до 1912 г. и останала недовършена… Напразни усилия… Словото на Вазов /и на З. Стоянов/ не може да бъде повторено. То е цялостно, завършено, казано навреме и намясто…

  П. Славейков смята за непълноценно, поставя под съмнение и Ботевото слово.  / търси несъществуващи недостатъци в „Хаджи Димитър“, нарича „Обесването на Васил Левски“ „глупава песен“/. Той се опитва да го коригира, да го повтори на по-високо ниво… В пролога към „Кървава песен“ четем:

Юнака паднал там в Балкана виждам аз,

той жив ми в паметта изстъпва всеки час,

когато песента си спомням на незнайний

певец – и думите, и прости и омайни,

з забрава скръбна ми душата унесат:

„Когато падне нощ и ясни затрептят

звезди на тъмния безкраен свод небесен,

и стария Балкан запей хайдушка песен…

   Силата на Пенчо Славейков е в лириката /кратките лирически стихотворения – в „Сън за щастие“/ и в лироепоса /лирическите поеми „Ралица“, „Бойко“/, в творби, от които блика непосредствена емоционалност, в творби, свързани с родното, с фолклорното… Силата на Славейков е в близостта му до Природата / може би защото тя е двигател, причина за творчеството му – тя го е лишила от физическо здраве… По отношение на тази близост П. Славейков прилича на Вазов. И двамата се придържат към здравото, обективното, оптимистичното…

   П. Славейков, подобно на Вазов, твори циклично, но в по-малка степен. Той „трупа“, събира стихотворения, които по-късно обединява в стихосбирка, търсейки общи белези между тях. Най-ярък и съвършен израз на това е цикълът и стихосбирката „Сън за щастие“ /1906 г./. Стихотворенията в „Сън за щастие“ са близки не само по структура /лирически миниатюри/, но и по смисъл, душевност, настроение… Съществуват и междутекстови връзки /подобия/ между някои от тях: „през ясна вечер в родний кът“ /“Ни дъх не лъхва над полени…“/ – „Виждам се во родний кът“ /“Морна лятна нощ, кръз блян…“/, „и орачу трепна/ радостно сърцето“ /“Капчици дъждовни…“/ –„Сърце трепва и се сепва“ /“Над вършини и долини…“/ и др. Налице са не само такива „хоризонтални“ отношения между стиховете /ключови, повтарящи се слова, които „отварят“ едно стихотворение към друго и осъществяват монолитността на цикъла/, но и „вертикални“ отношения на подобност вътре в стихотворенията – повтаряне на лирическото слово в рамките на едно стихотворение – най-често в началото и в края… Така е в „Капчици дъждовни…“, „Во стаичката пръска аромат…“, „Докле е младост, златно слънце грей…“, „Над вършини и долини…“ и др.

   Повторението на значимото лирическо слово /още повече – на собственото/ или значимото повтаряне на словото е белег на поетичност, на литературност. Повторението е не само майка на знанието, а и на поезията… Ние, читателите и ценителите на изящната словесност, също сме въвлечени в стиховъртежа и продължаваме да повтаряме Словото. За да пребъде…

   Стихотворенията в „Сън да щастие“ излъчват жизненост и най-добре съответстват /се уподобяват/ на личността на П. Славейков, на неговата душевност. Доминиращата в тях схема покой–движение /илюзия за движение/– покой е израз на състоянието /физическо и душевно/ на поета…

   Чрез „Сън за щастие“ Славейков продължава линията на природната лирика на Вазов. Но докато при Вазов субект и обект /личност и природа/ са отделени, разграничени, при П. Славейков те са единни, сливащи се. И това е едно затваряне на кръг, завършване на цикъл…

   П. Славейков се изявява пълноценно и в творби, свързани с народностното /семейно-битовото и народопсихологическото/, с фолклорното / „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, „Коледари“ и др./. Народностното и фолклорното сами по себе си разчитат на повторяемост и цикличност, които са характерни за живота. В словото на П. Славейков се повтаря повторяемото в живота… Ралица загубва Иво, но спечелва рожба от него, която му прилича:

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато тя се вгледа и познай

в тях Ива – до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва…

   Поемата завършва с представянето на Ралица в светъл момент, състояние, жест, израз на незавършеност и повторяемост – Ралица е „осъдена да ги повтаря. За да пребъде животът, жизнеността…

   Ето и един прекрасен откъс от поемата „Коледари:

Домакин за дом радей,

домакиня дома шета —

тъй полека-лека крета

дом, докле захубавей.

Дом докле захубавей,

току-виж, угасне младост…

Но пък идва друга радост,

друго слънце дом огрей.

Друго слънце дом огрей —

въртокъщна млада булка…

А во къта, в златна люлка

златно внуче се засмей!

   Откъсът представлява цикъл – стихотворен и житейски. А всяка строфа – цикъл в цикъла. Последните стихове на първата и на втората строфа се повтарят в началото на следващите – краят на един миницикъл е предпоставка за началото на друг… Този чудесен откъс е израз на вечна жизненост…

   П. Славейков продължава и словото на баща си – П. Р. Славейков /“При твойто слово аз и своето прибавих“ – „Баща ми в мен“/… Пенчо Славейков довършва започнатото от баща му стихотворение „Не растат саминки в поле цветовете…“. П. Р. Славейков е автор на първата строфа, П. Славейков написва втората и повтаря първата – за да се закръгли стихотворението…

   Синът е като повторение на баща си, „отец и син – едно са“ /“И както в мене ти и ази в теб живея“ – „Баща ми в мен“/. Животът се повтаря, но е многообразен…

Марин Тачков

ПП: Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…