Една прекрасна вечер

Иглика беше дете от семейство на разведени родители. Като малка беше избрала да живее с майка си, заради което в периода около събитията, които следва да бъдат описани, тя се срещаше с баща си само по веднъж на две седмици, в събота. Всеки път те разполагаха с цял ден, в който да прекарват време заедно и да се забавляват. Баща ù се казваше Ясен. Той беше  един вече възрастен художник, който изкарваше прехраната си далеч по-успешно от бившата си съпруга. Неговият позитивизъм и желанието му за работа му помагаха да напредва в кариерата си и да се чувства щастлив. Единствена подробност беше, че за да бъде пълно неговото щастие, той има нужда да се вижда с Иглика. Той искаше тя да е щастлива.

В началото, когато тя беше малка, Ясен не изпитваше затруднения. По-късно осъзна, че не е достатъчно да я води в дома си и двамата да прекарват време заедно във водене на разговори и гледане на телевизия. Не ставаше дума за глезотия. Иглика непрестанно растеше и осъзнаваше, че животът с майка ù и баба ù не е толкова хубав. Проблем не беше единствено финансовата обстановка, но и компанията, в която тя беше принудена да израсне.

Ясен планираше всяка тяхна среща в детайли. Избираше занимания навън, които да са разнообразни и да оставят трайни впечатления. След разходките следваше обяд на открито, пазаруване, театър… В онази събота през месец април, той реши, че неговата великолепна ‘дъщеричка’ не се нуждае от драма, а от екшън. Затова реши да смени театъра с домашна вечеря, последвана от късно посещение на киното. Беше сигурен, че ще я зарадва и вярваше, че щом тя е радостна, то е радостна и майка ù.

Той изпрати съобщение на бившата Валентина, преди да заведе дъщеря си в своя дом. Предвид това, че беше самотен възрастен мъж, менюто му не се радваше на особено разнообразие. Варените картофи с пържени кюфтета обаче се харесаха на неговата гостенка.

- И представи си, в училище онази учителка по литература ми каза, че съм можела да използвам повече изразни средства и да направя есето далеч по-дълго. Аз бях използвала най-вече информация от учебника, но изглежда този път за нея съдържателността не беше по-важна от обема! – разправяше му тя, докато той чакаше кюфтетата да получат приятен загар. – Определено се прави на много взискателна, защото никой от класа не успя да изкара пълна шестица…

Писането на есета и литературата като цяло бяха донякъде в областта на Ясен, така че той спокойно можа да води приятен и увлекателен разговор с дъщеря си. В съседната стая тя разгледа най-новите му картини и ги оцени високо. После продължи да му споделя нещата, които я вълнуваха, а той смяташе това за много важно. Знаеше, че по принцип децата на нейната възраст не са разговорчиви в компанията на родителите си. Това внимание го радваше и за него беше безспорен знак, че тя го обича.

Вечерята се хареса на Иглика. Ясен имаше шанса да наблюдава отблизо лакомия, повече присъща на по-малките деца. Нищо друго не му оставаше, освен и той да се върне в детството си и да забрави за всякакви задръжки по време на хранене.

След като излапаха приятната вечеря, двамата излязоха навън, без да се налага да мият чиниите или да разчистват. По пътя към киното те изключиха телефоните си, както би трябвало да прави и всеки друг човек, тръгнал натам.

- Кажи ми, за какво е филмът? – попита го Иглика, като го погледна в очите и тръгна да върви назад. Едва осветявано от уличните лампи, накъсано от тъмни сенки, лицето ù изглеждаше красиво. – Хайде де, кажи ми! – молеше го тя.

- Става дума за едно върхово произведение на филмовото изкуство. Сигурен съм, че ще ти хареса! Нов филм, с динамичен сюжет, изненадващ завършек, много обрати и каквото там още се сетиш. Не ще издам повече!

И тайната остана скрита до последно. Разположени по средата, двамата се взряха в огромния киноекран, обхващащ цялото им полезрение. Залата отекна от звук, какъвто може да бъде възприет само при посещение на кино. Може би ви се е случвало да изпитате това чувство, когато много време сте задоволявали желанията си за забавление единствено с телевизия. Усещането е върховно. Цялата обстановка е пригодена за гледане на филм и нищо друго. Удобни и меки кресла… Звук, усилен дотолкова, доколкото да не е болезнен за слуха. Няма съседи, които да се оплакват от шума. Образът е голям и ярък. Тъмнината ти пречи да се разсейваш. Всичко това е събрано в едно.

Накрая, освен всичко друго, остава вълнение. Такова, каквото човек изпитва рядко и само когато се докосва до нещо необикновено. Човек, който не е свикнал да изразява чувствата си с най-разнообразни епитети, може единствено да повтаря многократно:

- Хареса ми!

- И на мен също. Много добър филм. Трябва някой път да го повторим.

- Колкото се може по-често! Само си представям как всяка вечер ходим на кино и после се прибираме вкъщи толкова развълнувани, че не можем да заспим.

- Наистина, не мислиш ли, че ще ти омръзне?

- Не, тате, никога!

- Обичам те!

- И аз, тате, много!

Настъпи мълчание. За пръв път от много време Ясен се замисли дали всъщност не е загубил много, развеждайки се с Валентина. Вече бяха минали почти десет години, но спомените за детството на Иглика все още бяха живи в съзнанието му. Той би определил онази част от живота си като ‘най-хубава’. Помнеше, че тогава можеше да рисува напълно вдъхновен, а сега понякога му се налагаше да твори насила и да напряга съзнанието си, за да извика в ума си образа на следващата картина. Дали все още можеше да оправи нещата? Толкова много време беше минало!

- Хайде да седнем на някоя пейка в парка! – предложи бащата.

Седенето на пейки в парка е прекрасно, а ако е през нощта – още повече. На един софиянец не са му нужни звезди. Достатъчна му е изкуствена светлина зад короните на дърветата от другата страна на някоя поляна.

- Дъще, като размисля, и си казвам, че нещата, за които си говорехме, може да станат реалност. Да излизаме навън, да се забавляваме заедно всеки ден и без някой да ни пречи. Какво ще кажеш да поговоря с майка ти да се съберем отново?

- Това е отлична идея, тате!

***

Ясен и Иглика стигнаха до площадката пред входната врата на дома ù и се приготвиха да се разделят, вероятно за още две седмици. Бащата натисна копчето на звънеца и зачака. Не мина много време. Отвори майка ù – Валентина. Изражението ù показваше недоволство, позата също. Последното нещо, което им подсказа, че наистина е така, беше гласът ù. Той отекна из стълбището на стария панелен блок:

- Какво си въобрази? – и продължава без пауза. – Знаеш, че трябва да я върнеш до осем вечерта. Мога да те съдя за всяка минута след това! Какво си въобрази?

Тя предварително беше решила какво да каже. Ясен прецени, че ще е най-добре, ако я изчака да свърши и след това ù сподели мнението си.

- Не можете да си представите колко се притесних. Докато вие се забавлявахте навън, аз не можех да си намеря място. Не знаеш какво е да поставиш майка в такова положение, че дори само да си представи загубата на детето си…

“А баща? ” – помисли си Ясен. Последното изречение на Валентина не беше много основателно, но тя успя да го компенсира с още много такива. Той през цялото време слушаше. Не знаеше какво да каже. Това не беше подходящият момент. Можеше поне да опита да ù обясни.

- Нека влезем вътре, за да не ни слуша целият вход! Да поговорим на спокойствие и всичко ще се оправи!

- Не те искам в своя дом!

После тя внезапно посегна към дъщеря си, сграбчи я за ръката и я насочи към вътрешността на апартамента. Вратата беше затръшната срещу Ясен. Той нямаше друг избор, освен да се прибере – сам и по тъмно.