Лято! Жегата за пореден ден бе обхванала малкото градче, свито в полите на Беласица. Температурите бяха високи, от тези, които карат всяка жива твар да се крие в някоя сенчеста дупка. В града можеха да се срещнат само две неща, маранята и групичка хора. Тези безстрашни хора бяха туристи, тръгнали да покоряват висотите на Беласица. Те бяха широко усмихнати, сякаш не усещаха жаркото слънце, което като с лъчите си не галеше, а удряше като чук. Тези усмивки не бяха случайни, те бяха породени от жаждата за приключение и дългоочакваната среща с тяхната майка, единствената, която можеше да ги разбере и утеши, природата. Устремили се към планината, те обръщаха внимание само на накацалите по пейките баби, които ги поздравяваха.
Макар и едва дванадесетгодишен, сред опитните туристи мястото си бе намерил и Александър Петров, дребно на вид момче, сякаш недохранено. Той имаше добродушен поглед, присъщ на много деца на неговата възраст, но в очите му се четеше жажда за знания. Тръгнал с дядо си, Александър Петров – Старши, той с нетърпение очакваше да опознае планината, която винаги е била като майка закрилница, надвесена над неговия роден град. Сашко бе най-малкият в групата и всички му казваха, че той е късметчето, което ще водят със себе си на похода.
Излизайки от града, групата пое по първата пътека, която щяха да изкачат. Скромният Сашко не се отделяше от дядо си, той бе твърде срамежлив да заговори някого от останалите.
Изведнъж малкото момче стана свидетел на нещо доста интересно за него. Когато достигнаха местата, на които неговите приятели започваха да се оплакват, че са уморени, зазвучаха песни. Той изправи глава и вместо да види уморени старци, видя как сякаш планината бе подмладила всеки член от групата с по десетина години. Момчето се заслуша в текстовете и се опита да ги запомни. На места, където можеше да се включи сред певците, той го правеше. Малкият чак тогава се поотпусна и захвана различни разговори с доста по-възрастните от него хора. Докато звучаха песните, една от тях му стана любима. Казваше се “Българийо мила”. Тя неслучайно докосна душата му, още като посещаваше детската градина, майка му бе забелязала любовта му към родината и гордостта, която изпитваше, когато се наричаше българин. Още от тази възраст имаше навика, когато гледа честванията по случай националния празник, да сяда пред телевизора и да поздравява президента с вик “Ура”, заедно с войниците. Любовта си към родината и планините той беше наследил от дядо си, бивш водач на групи, тръгнали на поход, и учител по история. Момчето обичаше да сяда в двора до дядо си и с часове да слуша славната история на своя народ, както и разкази за местата с неземна красота, които са част от Татковината.
Вървейки по една добре оформена пътека, един от членовете на групата забеляза следи от лисица. Това бе доста учудващо за Сашко. Той не знаеше, че може да срещне това животно в Беласица. Забелязал недоумението му, до Сашко се приближи висок старец с бели коси, но видимо здрав физически. Старецът му заговори за животните, които е виждал в тази планина и Сашко заслуша с интерес.
Така, под звуците на мелодични песни и потънали в завладяващи разкази, групата достигна заслона. Това е приземна тухлена постройка, в която всеки озовал се на това място в лошо време, може да намери подслон. Времето сега беше хубаво, ето защо всички накацаха по поляната, покрита с жълти, сини и какви ли още не цветчета. Късметчето на групата едва тогава чу звуците на корема си, които го приканваха да се нахрани. Картината се допълваше от майсторски изваяната мраморна чешма, която петрички майстор бе направил на това място.
Хранейки се, Сашко усети нещо да го лази по крака. Тогава той забеляза наобиколилите го мравки. Усетили предстоящата гощавка, работливите гадинки се бяха втурнали от близките мравуняци. Виждайки размерите на домовете на мравките, малкият планинар остана без думи. Той се чудеше как едни толкова малки създания могат да изградят толкова голям дом. Мисълта му бе прекъсната от ново ощипване.
Щом се нахраниха, всички заедно тръгнаха отново към билото на планината. Вече беше станало следобед и навлизането в сенчестите гори беше последвано от усета на лек ветрец. Той накара туристите да потръпнат и да се облекат.
След около половинчасово катерене, запленените от красотата на простиращите се покрай тях букови гори, недопускащи дори един-единствен слънчев лъч да достигне земята, група достигна Природен резерват “Конгур”. Достигайки тези места, водачът на групата забави ход и отлетя някъде в мислите си. Той си спомни детството, как като овчарче е ходил по тези места да пасе стадото си. Очите му се насълзиха, той не успя да прикрие своето вълнение.
Вече видимо поизморени, туристите достигнаха хижа Конгур, бивша застава на граничните войски. Бившият портал на заставата беше широко отворен, а до него се виждаше кутия, в която е имало телефон за връзка с намиращата се на около петнадесетина минути път, сграда. Сашко застана и си представи как е изглеждало всичко това преди да бъде изоставено, представи си и себе си, пазещ границите на святата за него Република България.
Туристите бяха посрещнати доста топло от домакините на хижата. Отвън на поляната пред сградата в един огромен казан къкреше благоухайна чорба, на която и Бог би завидял. До нея имаше по-малък казан, пълен с ароматен чай от горски билки.
След гощавката никой не искаше да си тръгне, но притиснати от времето, планинарите тръгнаха към последната си цел за деня, местността Вършилото.
Изкачвайки се над иглолистните гори, туристите се озоваха сред тревна растителност. Сега вече се отвори величествена панорама към равнината, намираща се в подножието на планината. Петрич, както и околните села, бяха разпръснати из това огромно пространство. Те се видяха доста по-хубави на Сашко. Малко преди да достигнат Вършилото, групата туристи видя огромна поляна, на която се намираше масивна двуетажна постройка, но вече полусрутена. Сашко разбра от дядо си, че това е бивш пионерски лагер, където са ги карали за по няколко седмици.
Продължавайки нагоре по широкия черен път, любителите на преживявания достигнаха Вършилото. Когато Сашко стъпваше в местността, той почувства, че сякаш се намира на края на света. Отляво се простираше огромно дере, на което ясно бяха изразени всички слоеве на растителността на Беласица, там бе и изворът на петричката река Луда Мара. Поглеждайки към върха над тази местност, Сашко имаше чувството, че Бог ще се покаже зад него и ще му проговори. Опиянени от гледката, цялата група блуждаеше из обширната поляна, но никой не отрони и дума. Всяка дума щеше да развали момента. Едва след няколко минути малкият планинар се върна в реалността, която сега му се виждаше доста по-красива. Той погледна дядо си, за пръв път го виждаше толкова щастлив. Погледът му препускаше наляво-надясно, а усмивката му не падаше от лицето. Едва тогава Сашко разбра какво имат предвид хората, когато казват, че “очите светят.” Старецът не спираше да грее и да си мърмори под носа някакви слова, които Сашко не успя да чуе ясно. Той само разбра, че те възхваляват красотата, която бе запленила всички. Александър – Младши се приближи до дядо си, за да сподели очарованието си. Дядо му също се върна в съзнание и спокойно изслуша развълнуваното момче, от което думите изригваха като вулкан. То говореше бързо и въодушевено. След като спря да говори и се опита да си възстанови нормалното дишане, дядо му го погледна усмихнат и изрече: “Синко, разбирам те как се чувстваш. Макар и десетки пъти да съм виждал това място, аз се чувствам по същия начин.”
Когато всички се откъснаха от опияненото състояние, започнаха да се приготвят за пренощуването. Всички започнаха да разпъват палатките. Тъй като на Сашко му предстоеше първото спане в палатка, той с огромно желание разопакова палатката и започна да помага на дядо си, да я разпънат. Няколко човека от групата се пръснаха по поляната и в близката горичка, за да съберат дърва за огън.
Когато се стъмни, запалиха огъня и всички се наредиха около него да вечерят. Макар и доста скромна вечеря, в тази задушевна обстановка, тя се стори на момчето най-вкусната, която бе яло през живота си. След като се нахраниха, творческите души се отпуснаха и зазвучаха “евъргрийните” на българската музика, както и някои стихотворения. Сашко се почувства като у дома, макар с толкова чужди хора.
Когато наближи полунощ, един по един започнаха да се прибират в палатките си. Същото направиха и двамата Александровци. Малкият Сашко едва тогава усети умората, която бе обхванала цялото му тяло. Въпреки това той не успя да заспи. Беше твърде развълнуван от изминалия ден, пък и една муха, която бе намерила подслон в тяхната палатка, не му даваше мира.
След известно време, точно когато Сашко бе задрямал, въпреки болките в главата, дядо му излезе от палатката. Сашко подаде глава да види къде отива, но старецът вече се бе изгубил в тъмното. Усетило свежия въздух, момчето реши да излезе от палатката. То се приближи до края на поляната и погледна своя роден град. Той светеше изключително ярко и единствената съпоставка, която успя Сашко да направи, бе да го сравни с Лас Вегас. Той за миг се почуди дали не сънува, но точно тогава чу стъпките на дядо си. Двамата заедно се прибраха в палатката и заспаха.
На сутринта, макар и след доста кратък сън, младежът не чувстваше никаква умора. Той бе готов за нови преживявания. След като туристите събраха багажа си тръгнаха по посока връх Конгур. Той беше близко и те го достигнаха без проблеми. Там спряха да се насладят на гледката, която се откриваше както в българска, така и в гръцка територия. Сашко веднага сравни двата склона на планината. Северният, българският, бе по-полегат и покрит с растителност. За разлика от него южният бе скалист и стръмен. В подножието на планината се виждаше езерото Керкини, наричано от петричани Бутковски гьол. Голямо езеро с накацали около него малки селца. Разгледали подробно всяка природна забележителност, туристите поседнаха да хапнат. Още щом Сашко извади сандвичите от раницата си, го накацаха куп калинки. Той доста им се зарадва, тъй като от малък обичаше да си играе с тях. В тях той виждаше олицетворение на свободата, която така искрено обичаше.
Отпочинали и нахранили се, туристите слезнаха на черния път, минаващ под билото на планината и се запътиха към връх Радомир, най-високият в планината. Още щом стъпиха на пътя, забелязаха боровинките вляво от тях. Всички се наведоха над вкусните плодове и започнаха да лапат като малчугани. Така неусетно достигнаха до подножието на върха, към който се бяха устремили. Там те се разделиха на две групи. Едната тръгна към върха, а другата щеше да ги изчака, без да се катерят по него. Към втората група се присъедини Александър – Старши, но младокът пое нагоре към върха. Изкачил се на най-високия връх, Сашко се почувства като Зевс, стоящ на върха на Олимп. Малко след това поеха надолу по отдавна неизползваната, покрита с ниски храсти, пътека. Те се събраха с останали в подножието туристи и продължиха към прохода Демир Капия, където щяха да обядват.
Те достигнаха прохода по пладне и веднага извадиха храната си. Старият Сашо седна на една скала, от която се виждаше гръцката територия и се загуби в мислите си. Когато Сашко го видя, го попита за какво мисли толкова. Старецът му се усмихна и посочи едно село. “Това е родното ми село.” – каза той. “Когато през 1945 г. ни бе казано да избираме между гръцко гражданство и изселване в България, моето семейство се премести да живее в село Беласица. Същата година аз, едва десетгодишен, със сестра ми, която бе бебе и се намираше в една мешка на гърба ми, минахме с каруцата през този проход, за да пренесем багажа си.” След тази история и двамата потънаха в мълчание.
То бе прекъснато от водача на туристите, който ги призоваваше да тръгнат отново. Излизайки от сенчестата горичка, вдясно от пътеката, по която вървяха, се откри вълшебна панорама към поречието на река Струмешница и земите, в които цар Самуил е водил последните си битки с Византия. Наслаждавайки се на гледката, групата туристи достигнаха местността Щаба, където щяха да пренощуват.
Те отново разпънаха палатки, но тази вечер духаше вятър и решиха, че е твърде опасно да палят огън.
Двамата Петрови вечеряха, след което разпънаха палатката и се заговориха с двама гранични полицаи за гръмотевиците, които се чуваха. Макар и доста ясни, те бяга далеч. След краткия разговор Сашко се прибра в палатката и този път заспа мигновено.
Третият, последен ден от похода отново започна рано сутрин. Те поеха по тясна пътека, виеща се по ръба на възвишението, намиращо се в близост до мястото, където пренощуваха. Сашко, който имаше страх от височини, усещаше как адреналинът му се покачва, но реши, че за нищо на света няма да се откаже от такова преживяване и пое с уверена крачка към връх Тумба.
Когато пътеката се разшири, Сашко се приближи до Христо Попиванов, високият белокос старец и започна да му говори бързо за красотата, която се е разкрила пред очите му. Старецът го изслуша и с мек глас каза: “Радвам се, че все още сред младежите има такива, които ценят природата.” Те се заговориха за времето, когато старецът е бил в момчешките си години.
Така неусетно, в приказки, те достигнаха подножието на върха и се закачваха по него. Най-младият и най-старият член на туристическата група, се закачваха рамо до рамо по стръмния склон, покрит с бели, огромни скали, които сякаш бяха нахвърляни там от някоя свръхчовешка сила. Когато се изкачиха на върха, Сашко едва-едва се задържа на краката си. На това открито пространство духаше доста силен вятър, който принуди младото момче да се хване за пирамидата, бележеща границата с Гърция и Македония. На върха туристите се срещнаха със свои съмишленици, македонци. Те се сприятелиха и слезнаха на поляната в подножието на върха, за да обядват заедно.
Когато се разделиха, Сашко и останалата част от групата български туристи, тръгнаха към село Скрът. По пътя Сашко забеляза изключително красив водопад, който хвърляше пръски и разхлаждаше туристите, разгорещили се от тридневния поход. Стъпвайки в селото, всеки пое по своя път, но те никога нямаше да се разделят, защото у всеки остана споменът от красивото преживяване.
© Иван Батев Все права защищены