Пожълтели снимки

 Имаше време, когато можех да се закълна, че ще останем заедно завинаги. И всеки път, когато хората ме питаха защо ти си моята отрова и въпреки това аз се връщам към теб винаги - аз просто не знаех отговора. Не знам дали сме пораснали толкова, че да мога да погледна в лицето ти и да те гледам с удоволствие и носталгия. Нещо ме задавя когато си мисля за теб и на моменти не мога да различа дали е омраза или някаква изостанала любов, която не съм могъл да изчистя. Казват, че някои хора обичаш завинаги и прощаваш с времето. За това ли все още се питам кой прав и кой грешен.
Мислех си за теб последните дни, за този ден и как неизбежно наближава. Как сме поели по пътя си, толкова различен и ни довел пак толкова близо. Този път минаха колко - две, три години - откакто не съм виждал лицето ти. Мога само да гледам как навън вали яростно и да си мисля за теб, да си мисля, че по някакъв начин дълбоко наистина си ме обичал. И никога не си пуснал това да си отиде през прозореца както пуснахме нашето приятелство.
Хората ни гледаха. Помниш ли само как хората ни гледаха и казваха, че няма по-голяма сила от нас заедно. Опитвам се да се усмихвам и да плача, да си представя, че сме надживели нещата, които ни съсипваха преди. Да си мисля, че си някъде съвсем наблизо и си щастлив. Че си променен човек - човек научил се най-накрая да живее. Ще си призная, че имаше моменти когато исках всеки да те изостави. И да те заплюе във лицето. А днес не мога да погледна дори профилната ти снимка. . Правя се на глупав, просто вмъквам въпросите сякаш не ме интересуват.
Не изтрих нито един спомен за нас заедно, пазя всичките ти бележки в кутии. Всички стихове, които някога си ми писал и всички малки моменти, в които сме били повече заедно от всякога. И във всички тези страници - тук има толкова думи изписани за теб с идеята, че някой ден ще ги прочетеш и ще си спомниш колко щастливи бяхме в добрите си моменти. Може би ми липсваш понякога, когато си мисля за теб и човека, когото ме правеше. Обожавах да те показвам в снимки - и все още тая малка надежда, че един ден ще ме поканиш да те снимам на най-важния ти ден. Малка надежда, че никой няма да те види така красив, както те виждам аз - искайки да те покажа на света, който е забравил, че си си отишъл от тях. Но винаги можеш да се върнеш, нали?
Един ден сигурно ще остареем и ще си спомняме едни за други на такива дни. Ще ми пишеш ли тогава, само за малко да чуя гласа ти и да обещаем, че ще се чуем пак. И както всички други хора правят - никога да не го направим повече.