- А гумите как са, нови ли са? - попита бащата, мъж на около шейсет години.
- А, добре са, почти са нови, много запазени. - излъгах аз. Не знам дали ме чу. В колата беше много шумно. Много духаше. И четирите стъкла бяха смъкнати до долу, за да става течение и да влиза въздух, при това носех и маска. Все пак живеехме по време на корона-вирус епиидемия. Карахме из гъстата мрежа от градски улици на Б., в студен, намръщен и облачен вторник през Октомври. Бях се вкоченясал на задната седалка на Лансъра. На момичето, което караше - двайсет-годишна блондинка - много не ѝ вървеше с ръчните скорости - въпреки, че точно заради тях, ми се струваше, се беше отзовала с баща си на обявата ми в интернет за продажбата на старото ми Митсубиши. Тя беше студентка в университета в града. Лансъра си беше прекрасна кола за студент. Щеше да издържи един-два семестъра, може би години с малко подръжка - е, по скоро не, но пък го продавах за някакви си $800.
Младата жена на шофьорското място отпред наистина, като че ли целеше дупките и неравностите по пътя. Отзад колата доста се тресеше и се притеснявах да не избие някой амортисьор или да не изпадне двигателя - доста беше поизгнило шасито.
- На колко години е колата? - попита Бащата, все едно не му бях казал неколкократно.
- Шестнайсет.  
- Старичка е…
- Е, да но е в не лошо състояние.
- Хмм… - промълви той.
Запознали се бяхме, но както винаги им забравих имената. Нямаше значение. Не ми трябваше да знам как се казват, за да им продам старата бракма.
- Харчи ли много? - попита мъжът, след като погледна датчика за гориво, където лампичката светеше. По принцип не пълнех много бензин, защото имаше една гарнитура, която пропускаше и бензинът капеше отдолу, но сега съвсем бях попуснал да сложа гориво и всеки момент можеше да закъсаме някъде по средата на пътя. Иначе колата си гореше бензин - мотора не беше много наред, гореше и масло, и трябваше да доливам.
- А, ще харчи. Къде ще харчи - бодро излъгах аз. - това е малка кола. Икономична.  - този чичка ми лазеше по нервите. Какви бяха тия нескончаеми въпроси? Беше ясно, че продавах колата евтино, защото си беше трошка. На драго сърце бих им обяснил всичко, какви са ѝ проблемите, но тоя чичко беше нечестен. Питаше въпроси, чийто отговори знаеше. Ако беше само момичето, прокупко-продажбата би се получила - личеше си, че ѝ се харесваше малкото, сиво Лансерче, щях и да ѝ обясня, какви поправки бяха нужни, за да изкрета колата, но тоя старчок само се заяждаше и съботираше сделката. От спортна злоба лъжех, въпреки че от тези лъжи, файда нямаше.
- Идва зима. Трябва ти кола с хубави гуми - обърна се към дъщеря си чичкото.  
- Гумите са си ОК. - тихо се обадих аз отзад.
Реших, че така или иначе няма да купят колата, затова се отпуснах и потънах в задната седалка. Загърнах се в якето си и се зачудих - никога не се бях возил отзад в колата. Имаше достатъчно място - не беше тясно, както предполагах, че ще е. Погледнах се като отстрани - бях се натегнал прекалено много. За какво ми трябваше толкова да я продавам за $800 тая кола, та да лъжа така? И без тях щях да мина. Не беше ли тоя свят и без това пълен с мошенници, за какво му трябваше още един - аз. Да беше само момичето щях и бе пари да ѝ я дам, така както се бял разнежил в този момент, но на стария мошенник от спортна злоба нямаше да го му го продам Лансерчето дори и с малка отстъпка.
Момичето, седнало в шофьорското място караше доста бързо. Отпуснах се и както неведнъж напоследък изпаднах в състояние подобно на медитация. Обзе ме спокойствие, топлина отвътре. Наблюдавах се като в трето лице. Загледах се навън. Минавахме бързо покрай сгради, сгради и пресечки, хора с кучета и без кучета, въобще пешеходци и велосипедисти по тротоарите, по улицата се разминавахме с коли. Колко много съдбини, всеки бърза занякъде, поне така ми се стори от задната седалка. По едно време на тротоара видях седнало едно ченокожо момче, двайсетина-годишно, беше приседнал на бордюра и беше смъкнал маската от лицето си. Пушеше. Пресекохме погледи. Изгледа ме като минавахме покрай него с бясна скорост, както ми се стори. Между нас се установи някаква връзка. И аз като него бях наблюдател на цялото това движение, стълб на спокойствието в средата на урагана. Като го гледах да пуши така и на мен ми се прииска, без да съм пушач да запаля цигара. Помислих си, че ако аз карах, щах да спра и да го помоля за една. Щяхме да си поговорим като хора, приятели, а не като някакви врагове, както говорех със стареца на предната седалка. Щях да съм честен. Да съм себе си. Щях да го питам какво мисли за тоя Ковид, застанал "безопасно" на два метра разстояние от него и кога ще отмине и дали ще отмине или нещо още по-гадно ще дойде. Щях да го попитам как да оцелеем в този капитализъм? Криза след криза, всяка по-лоша и тежка от другата - ще се прецака ли работата накрая? Дали му е добре? Хората в Б. расисти ли са? Обиждат ли го заради цвета на кожата му - всъщност знаех отговора на този въпрос. Какво мисли за президента ни? Това момче ми изглеждаше толкова мъдро в този момнт. Той със сигурност знаеше по нещо за всички тези неща, за които щах да го попитам и щеше да ми даде добри, смислени отговори. Щяхме да си говорим като душа с душа, а не като с тоя старик - прикрито - аз го лъжа, той мен, само дето ми ставаше горчиво на сърцето от това.
- По-бавно - ми се стори, че казва бащата на дъщеря си. Бях някъде далече, прекалено далече от колата, за да го чуя добре, бях на пътешествие дълбоко в себе си. Коли, сгради и хора минаваха край нас. Какво ми пукаше за колите и сградите? Хората бяха важни. Обществото...и нали богатството на едно общество се корени в хората, които го съставят, не коли и сгради. А ние сме готови да се хванем за гушата за една скапана кола. Нека я вземат - помислих си. Все пак реших, че ще им я дам за без пари. Имахме нужда да си помагаме, да се побутваме нагоре, а не да се дърпаме надолу. Скапаният Лансър не си заслужаваше лъжите. Нямах нищо против да лъжа, по принцип не съм против лъгането, но да е за нещо, за което да ми пука.
- Виж как поднася, стари са ѝ гумите - каза бащата, колата наистина поднесе на един завой, той извика и се понесохме към насрещно идващ джип. Последва писък и после трясък. Тъп удар. За секунда изгубих съзнание. Укопитих се, ушите ми звъняха и главата ме болеше. Бях се ударил в гърба на предната седалка. Попипах се по лицето. Нямаше кръв. Опитах се да установя дали имам поражения по шията и дали да чакам в колата да дойде линейката, но врата не ме болеше. Отворих вратата. Колата беше доста смачкана и пара излизаше от радиатора съссъскане. Момичето отпред се опитваше да се пребори с въздушната възглавница. Отворих вратата ѝ и извиках:
- Не си мърадай главата. Гледай напред. - Тя ме послуша и се облегна назад. Шофьорът на джипа излизаше от колата си. Крещеше:
- Идиоти такива. Влезе в насрещното, малката кучка…
Оставих го да си вика. Отидох до страната на бащата. Беше се ударил лоше в колоната на колата и лицето му беше цялото в кръв.
- Не си движете главата. Облегнете се назад. Не излизайте - чакайте линейката.
Шофьорът на другата кола вика, сърди се известноо време, но постепенно утихна и само гледаше тъжно новия си джип, който беше доста повреден. Отново се наблюдавах в трето лице. Аз - по средата на сцената, двете коли пред мен, с пара излизаща от моята трошка, двамата в Лансъра гледаха уплашено напред, а наоколо започнаха да се събират хора. Появи се и чернокожото момче, което бях видял отпреди. Приближи се, свали си маската и я използвайки я като превръзка, я притисна към раната на главата на старчока. Знаех, че мога да разчитам на него. Не знам дали първата му помощ беше най-умното нещо на света, но беше някакво решение. Не мина много време преди да се появи линейка. Взеха бащата и дъщерята в нея, а нас с другия шофьор ни прегледаха и ни качиха на следващата линейка. Даже пуснаха сирената.
В спешното отделение беше пълно с хора, всички с маски, гледаха се с подозрение. Направиха ми рентгенова снимка и след един час ме пуснаха да си ходя. Поговорих си и с полицаите и им описах каквото си спомнях. Взех си такси и се прибрах в къщи. Беше се смрачило, стъмваше се. Изведнъж усетих колко ми е студено. Беше ми студено отдавна, но някак бях блокирал усещането досега. Чувствах се и изморен. Помислих си, че може би дори щяха да ми платят $800-те долара за Лансъра. Все пак момичето го беше ударило. Но по-важното беше да са добре. Дано нищо им няма на момичето и баща ѝ, дори и нищо да не ми платеха за смачканата кола.
Погледнах надолу по улицата, краят на която се губеше в мрак и после се прибрах в апартамента си.