Слънцето най-после проби облачния слой, който от седмица стягаше страната. Закъснялата пролет сякаш искаше да се реабилитира с един прекрасен ден.

Най-после той стигна прохода през Балкана и тръгна по пътя нагоре. Времето беше чудесно - приятно топло, с лек челен вятър. Цялата розова долина се беше ширнала кротко пред погледа му. Около старта все още се топяха преспите сняг но поляната вече беше изсушена от южното слънце. Той бързо разпъна крилото, облече екипа си и зачака удобния момент за излитане. Едвам дочака първата термика, засили се и откровено се хвърли във въздуха. Крилото му го вдигна и той моментално се захвана да върти термиката. Започна с малки тесни кръгове да се издига на метри от старта. След три-четири завъртания вече набра около 50 м. над старта. Оттук вече ставаше по-лесно. Успокои крилото и започна да прави по-плавни кръгове, като се опитваше да се намести в самия център на термиката. Така той след 10 минути вече беше над билото на планината. Точно под него беше огромния паметник на Беклемето, а вляво и дясно се простираха величествено веригата от върхове на централния Балкан. Беше като в приказка - слънцето ярко огряваше снежните върхове около него, а напред се простираше, сънено след зимния сън, раззеленяващата се вече розова долина. Той пусна за кратко управлението, за да се отпусне и полюбува на мига. Но поредната турбуленция му сгъна част от крилото и той трябваше да се заеме отново активно с управлението. След още десетина минути му стана леко хладно. Той се порея още малко над Беклемето и се спусна към Розино. На рида над селото беше понапекло. Започна да се рее над този склон. Летеше ниско, въртейки тесни кръгове. От време на време се смееше без причина и се опияняваше от безкрайното безгрижие, което го беше обзело. Беше захвърлил всичките си проблеми и единствено се наслаждаваше на моментната действителност. След около час времето напредна, слънцето започна да отслабва и от запад се появиха височинни облаци.

И тогава се случи нещо неочаквано. Долу, пред него се появи огромна птица, махаща тежко с криле. Той се вгледа и разпозна във величествения силует огромен скален орел. Той често беше срещал по-малки хищни птици. Два пъти крилото му беше нападано от орлите на Околчица, но те бяха от по-малък вид и черни на цвят. Този беше с размах над 1,80 метра, кафяв и изглеждаше огромен в сравнение с другите птици. Пилотът продължи да върти термиката като следеше внимателно действията на орела. Да, орелът го превъзхождаше в летателното майсторство по всички показатели. Крилата на орела имаха неимоверно по-добро качество, скорост и маневреност. Но най-вече, чувството на величествената птица да усеща термиките го изпреварваше с милиони години еволюция. Въпреки това, той продължи да си се рее и да изстисква максималното от термиката и крилото си. Орелът влезе в същата термика и започна да я върти в същата посока. Постепенно орелът набираше височина като въртеше все по-близко до него. В един момент орелът се изравни с пилота. Двамата летяха в кръг съвсем близко един до друг - разстоянието беше под 10 метра. Той непрекъснато се обръщаше назад, за да следи орела. Орелът от своя страна летеше тихо, спокойно и величествено, без да обръща особено внимание на парапланериста. Накрая орелът реши, че тук няма повече какво да гледа и се отдалечи в източна посока. За пилота срещата беше изумителна. Той беше летял крило до крило със скален орел в продължение на цели 5 минути.

Пилотът продължи реенето си още известно време и после се насочи да каца. Прелетя над Розино по пътя към София и избра една много зелена полянка на няколко километра след селото. Той направи няколко тегела за да свали височина и кацна меко на тревата. Замириса му на пролет и тор от овчите дродронки, разпръснати по полянката. След двучасовия полет чувстовото на удовлетвореност, хармония и блаженство не можеше да се сравни с нищо земно. Сгъна крилото си и започна дългия път обратно към градската реалност. Следващите ден-два щеше да продължава да се рее над върховете, но после щеше нервно да брои дните и часовете до следващия полет.