Отварям очи. Припомням си всичко, което видях. Стоя неподвижна.
Трябваше ли да владееш дори сънищата ми? Всяка вечер те виждам.
Виждам красивите ти зелени очи, вперени в мен. Светлата ти коса,
помръдвайки заради вятъра и все така разрошена по твоя начин -
до болка познат. С какво те отблъснах? Какво сторих? Аз все още те обичам,
съкровище! Защо след толкова щастливи мигове ме изостави?
Блясъка в очите ти, когато ме погледнеш, го нямаше вече.
Изведнъж всичко си отиде - мечтите ми, целите ми... ти...
щастието ми се срина. Ти беше животът ми. Моята сродна душа.
Не искам да живея и ден без твоята топлина. Без целувките ти...
без дразнещите ти навици дори. Не мога да си представя още
сутрини като тази, когато няма да виждам лицето ти на
възглавницата ми и няма да чувам поздрава ти за новия ден.
Излизам на терасата. Толкова е мрачно. Слънцето е заровено
в плътните облаци... Поглеждам надолу към земята -
само плочки сиви. Отново се появяват картини в съзнанието ми,
когато ми каза, че искаш само мен, завинаги. Сякаш бе вчера.
И когато казваше как безумно ме обичаш и че ще бъде така вечно.
Вече съм седнала на ръба, провиснала крака. Пантофите ми падат.
Първо единият, после и другият. Вятърът подухва босите ми стъпала
и настръхвам. Сещам се за вечерта, в която ми каза как съм всичко
за теб и че не можеш да живееш без мен. Настръхнах по същия
начин, както сега. Кога успях да те загубя? Глупачка... Политам.
Засилена надолу, си представям твоя силует за последно.
Разпервам ръце, готова да обгърна твърдата земя. Не... това не
беше самоубийство. Аз не живея, откакто теб те няма... Удар... Локва кръв...
Остра болка във гърдите. Дали от разбитото сърце, или от полета към рая...?
© Елизабет Все права защищены