30 июл. 2019 г., 09:24

Половин човек 

  Проза » Рассказы
767 0 1

Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.

13 мин за четене

  Седях на брега и гледах как вълните се разливат до краката ми. Слънцето току-що бе надникнало над хоризонта. Плажът бе съвсем пуст. Наболяваше ме главата от снощното препиване, обаче свежият въздух бързо възстановяваше силите ми. Не мислех, само изпълвах сетивата си с красотите на морето. Беше ми малко тъжно, защото отпуската ми приключваше.  

  Нещо прошумоля откъм дюната, затова извърнах глава. В първия момент не забелязах нищо, но когато се надигнах, мярнах легнала жена. Пълзеше по корем. Помислих си, че дебне някого. Но наблизо нямаше жива душа, освен мен. Тя не бе усетила присъствието ми, взираше се съсредоточено в брега и се оттласкваше напред с лакти, пъшкайки. Странна гледка.

  Беше на около трийсет години, облечена в бяла памучна риза и светлосиня рокля. Кичури от къдравата й черна коса падаха пред очите й и й пречеха да вижда. Дишаше учестено, очевидно бе изморена.

  Докато се чудех защо е това пълзене, забелязах, че дамата не си помага с краката. Краката й се влачеха – голи, изпънати и безжизнени.

  Стоях и наблюдавах. Та какво друго можех да направя? А в душата ми постепенно започна да се просмуква тревога. Нещо не бе наред!

  Тя се добра до мокрия пясък и продължи да се тътрузи. Пръстите на краката й оставяха бразди след себе си. Гледката вече бе мъчителна. Една вълна се разби право в лицето й и тя се закашля, но не се отказа, бе твърдо решена да влезе във водата. Нещо не бе наред!

  Трябваше да се намеся.

  – Госпожо, чакайте, какво правите? – подвикнах аз.

  Тя ме погледна стреснато през рамо, отметна полепналите по лицето й кичури и се усмихна криво. Дрехите й вече бяха съвсем подгизнали и извивките на тялото й се набиваха на очи.

  – Ами… смятам да поплувам. Нещо против?

  – Не, но…

  – О, не се притеснявайте, във водата не съм толкова тромава, колкото на сушата.

  – С дрехите?

  – За съжаление забравих да си взема бански. Но това не е проблем, поне за мен. А сега бихте ли ме оставили на мира?

  – Сигурна ли сте, че… – подхванах притеснено аз.

  – Моля ви, разкарайте се! – очите й бляскаха гневно.

  – Не, няма да се разкарам – обявих. – Страх ме е да не се удавите.

  – Мамка му! Никъде няма спокойствие – изсумтя тя и се намъкна във водата, после заплува. Аз си съблякох фланелката и късите панталони и се втурнах след нея по боксерки.

  Тя се нагълта с вода, но се задържа стабилно на повърхността. Застанах близо до нея, следейки всяко нейно движение.

  – Спокойно бе, нямам намерение да се самоубивам – рече тя и се обърна по гръб.

  – Хубаво, аз все пак ще ви правя компания.

  – Много си досаден.

  – Радвам се, че минахме на „ти“.

  Тя се подсмихна. Работеше добре с ръцете, което донякъде ме успокои.

  – Какъв е планът? – попитах аз.

  – Ами ще поплувам, после се прибирам.

  – Къде?

  – Къде, къде, при количката. Оставих я ей там горе. Не може да се движи в пясъка.  

  – С пълзене?

  – Няма друг начин, парализирана съм от кръста надолу.

  – Аз ще те занеса после.

  – Много мило от твоя страна, но не, няма нужда. Не обичам да ме съжаляват.

  – Не те съжалявам, просто съм джентълмен.

  – Аха, ясно – изсумтя тя.

  – Нямаш ли придружител?

  – Никого нямам – каза троснато тя.

  Разбрах, че трябва да си мълча. Стоях близо до нея и я държах под око. А тя си плуваше, бавничко. Очите й грееха от щастие.

  Минаха петнайсет минути, без да обелим дума. После тя каза:

  – Не предполагах, че ще е толкова хубаво.

  – Кое?

  – Морето.

  – Отдавна ли не си ходила на море?

  – От пет години.

  – Но накрая се реши?

  – Стана импулсивно. Качих се на влака и дойдох. Казах си, че трябва да престана да се държа като инвалид и да се самосъжалявам. Опитвам се да забравя миналото, това че загубих съпруга си и детето си.

  – Сигурно ти е много трудно?

  – Не е лесно с неизползваеми крака, да.

  – Медицината напредва…

  – Няма шанс за мен, при катастрофата гръбнакът ми се строши като суха съчка.

  – Съжалявам.

  Тя ме изгледа изпитателно.

  – Казах, че не обичам да ме съжаляват.

  –О! Извинявай, съ…

  – Намираш ли ме донякъде за привлекателна?

  Стреснах се от този въпрос.

  – Защо?

  – Защото ми се прави секс. От пет години не съм била с мъж. А наскоро… реших да не се свивам, а да си казвам всичко честно. Реших да се отърва от задръжките и притесненията. Веднъж се живее, все пак. Извинявах, притесних те. Аз по принцип не съм нагла. Както и да е, забрави.

  – Привлекателна си – отвърнах. Наистина харесвах фините черти на лицето й, зеленикавите очи, буйната коса и женствените извивки на тялото й.

  – Ами тогава да действаме – каза тя. Даваше го наперено, но си личеше, че е напрегната.

  – Във водата?

  – Във водата се чувствам в свои води. Ха-ха, какъв каламбур.

  – Но нали ти… от кръста надолу нищо не…

  – О, вътре чувствам. Вътре всичко е наред.

  Вече се бях възбудил и тя забеляза това. Приближихме се един до друг и започнахме да се целуваме. Бях омаян от настойчивия й взор. По едно време започнах да изследвам гърдите й с устни. Дланите й се бяха вкопчили в гърба ми. А вълничките се плискаха в нас, сякаш ни галеха.

  Успях да сваля бикините и да ги издърпам надолу по безчувствените й крака. Тогава напипах, без да искам, една лека вдлъбнатина на кръста й – това явно бе мястото, където жесток удар бе прекъснал гръбнака й. Натъжих се, но въодушевлението ми не намаля.  

  – Моля те, внимавай с краката ми! Не ги чувствам и има опасност да пострадат при рязко движение.

  – Ще внимавам.

  Подготовката продължи кратко, но бе много сладка, чак ми се замая главата от кеф, после проникнах, плитко, за да не я нараня. Но тя се надяна на мен и настана същинска лудост. Вътре тя бе повече от жива, направо свръхчувствителна.    

  След като всичко приключи, я изнесох на брега. Поседяхме на пясъка, стиснати за ръце. Малките й стъпала бяха изпънати елегантно. Безжизнеността им вече не ми се виждаше плашеща. Потърках игриво петата й, но тя не разбра това, защото се бе загледала в една платноходка на хоризонта.

  – Време е да тръгвам – каза тя. – Благодаря ти, че ми достави удоволствие. Имах нужда от… ласки. Защото се чувствах… половин човек. Цяло чудо е, че те срещнах. Сега вече всичко е наред. Животът продължава.  – Би ли ме занесъл до количката? Тя е там, на пътеката.

  – Разбира се.

  Вдигнах я и я понесох. Когато излязохме на пътеката, тя се заоглежда. Лицето й изведнъж посърна.

  – Какво има?

  – Откраднали са ми количката! Ужас! Какво ще правя сега! Мръсници! Бързо, обади се в полицията! Ох, майчице!

  – Спокойно.

  – Ама как спокойно! – Тя се задъхваше от нерви, трепереше цялата.

  – По-добре, че стана така.

  – Какво!?

  – Без количка няма как да ми избягаш.

  – Какво?

  – Искам да си моя! – прошепнах в ухото й. Тя ме гледаше изненадано.

  – Не ми се подигравай! Гадно е да се подиграваш на инвалид! – Погледът й бе натежал от тревога.

  Целунах я сочно и тя като че ли разбра, че не се шегувам. Попита:

  – Какво ще правим сега! Много съм объркана!

  – Просто ще бъдем заедно, защото… те обичам.

  Тя притвори очи и се усмихна. Странно, но се бях обяснил искрено в любов на жена, чието име не знаех.

© Хийл Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Помислих си,че разказът участва в "Лятна любов", щеше да си заслужава глас. Поздравления!
Предложения
: ??:??