Разстоянието помежду ни се смаляваше и у мен растеше някаква тръпчива, невероятно възбудена сила, готова да полети със скоростта на вятъра.

     – По-бързо, де! – командвах през пет минути на шофьора. Беше на моите години, но ми се струваше много смотан и неадекватен. Най-много ме дразнеше да гледам врата му – някак прекалено и неловко обръснат, той се отделяше от косата по необичаен начин, сякаш тя нямаше нищо общо с него. Все ми се струваше, че носи перука. – Не може ли по-бързо?

     Можеше, разбира се. Автомобилът беше нов, хонда последен модел, лъскава и с вид на годзила, някаква странна смесица между лимузина и спортна кола. Седях вдясно отзад, както винаги, и возилото се тресеше ужасно – нито можех да чета вестник, нито дори да се наслаждавам на гледките през прозореца.

     – Ако усиля скоростта, колата ще започне да друса още повече – оправда се перуката без да се обръща.

     – Не се и съмнявам – успокоих го. – Давай.

     Той натисна педала и тялото ми заподскача на задната седалка като на батут. Зачудих се каква ли точно цел преследват производителите на такива лимузини, като съчетават агресията и лукса в хаоса на една и съща возия. Това беше глупаво. Колата не беше нито спортна, нито луксозна, още по-малко представляваше съчетание на двете. Но нямах време и желание да се ядосвам. В крайна сметка това беше най-хубавият автомобил, защото беше служебен. Пък и настроението ми се подобряваше с всеки изминат километър – съвсем скоро щях да я видя. Стиснах с две ръце смартфона си и изпратих още един есемес. Няма голяма разлика между любовта на двайсет и тази на четиресет. Все е същото – сърцето тупти, главата ти е леко замаяна, дланите се потят, тя е винаги в съзнанието ти и не е вярно, че ти липсва само платонично, напротив. Представяш си я съвсем гола и нахална в спалнята на апартамента край морето, в твоя апартамент, тя стои права и се усмихва нежно, но предизвикателно. Ти вече не издържаш, спускаш едната ръка между бедрата ѝ, а с другата опипваш дупето и кръста, после целуваш гърдите, не издържаш вече, вдигаш я във въздуха и проникваш в нея така, както е гушната в прегръдките ти. В мига, в който избухваш в нея, чувстваш, че политаш – същото е като сега, когато разстоянието намалява с всеки километър, само че във въображаемото тогава и там ти си прав и си вътре в нея, разстояние между вас не съществува, вие сте едно, слети сте и нямате нужда нито от слово, нито от мисъл. След това изведнъж краката ти омекват, ти излизаш от нея и поставяш влажното ѝ тяло върху възглавницата на спалнята, лягаш бавно, защото крайниците ти треперят и оставяш потта бавно да се разлива по тялото ти.

     Ето това си мислех, докато писах есемеса и след това. Това ми беше петия или шестия есемес по пътя от Варна до Бургас. Този път не е много дълъг, но е пълен със завои и отбивки. Шофьорът ми, този длъгнест човек с перука и гол врат, на няколко пъти пожела да спрем, за да пикае.

     – Ти нарочно ли го правиш? – питам го. – Как може да пикаеш като жена?

     Той се обижда:

     – Не пикая като жена, шефе. Пикая прав.

     – Има си хас! – възмущавам се. – Това ти прави чест, така ли? Имах предвид, че на всеки половин час изпразваш бойлера, защо толкова често? Да ни се болен нещо?

     Той вдига рамене и не отговаря. По-добре. Ще постиска, а стигнем ли Бургас, ще го оставя да влезе в морето и да изпразни в него цялата си вътрешна течност. На негово място щях да се удавя, особено ако наред с широки пикочни канали притежавах такъв врат и носех перука.

     Странно. Минаха вече два часа, откакто тръгнахме от морската столица. Два часа са малко време да напишеш шест есемеса, но аз успях, вдъхновен от представите си за голото ѝ тяло, което се въртеше в съзнанието ми в най-различни пози. През повечето време беше разкрачена и аз всеки път намирах това пространство за изумително красиво и напълно достатъчно, за да не се махам оттам в продължение на няколко вечности. Тези два часа бяха две от вечностите в междуметието на страстта, и съвсем изненадващо за мен самия, въпреки съблазънта на кожата и похотта на движенията ѝ, успявах да ѝ пиша, че я обичам и че тръпна да я видя. Така давах израз на вярата си, че всъщност наистина я обичам – дори тогава, когато съм вътре в нея, на място, далече от сърцето; не просто искам да правя секс с нея, липсваше ми през цялото време и предпочитах да бъде сигурна в това, да не си мисли, че летя към нея, тресейки се на това чудновато японско возило, пъргаво като годзила и изящно като годзила, само за да я чукам. Дали пък не беше така? Засмях се. Има ли значение? И едното, и другото е вярно. Желанията ми нямат една дума и е глупаво да се опитвам да я намеря. Във всеки случай тези желания бяха много и имаха само една цел – тя. Само тя. Цялата.

     Зная, че търпението не е силната ми част и съвсем трезно установих, че това пулсиращо нещо, което набъбва в панталона ми при мисълта за нея, ще финишира не на място и не на време, затова се опитах да поема дъх и отклоних погледа си от голия врат на перуката в посока към модерните хотели, покрай които минавахме. Не бях пътувал по този маршрут от много време. Наистина беше доста застроено и по-различно от преди, но красотата на Черноморието си личеше навсякъде. Не ми се струваше истина, че комплексите приличат на жилищни квартали. Не че имам нещо против природолюбителите, но когато все пак виждаш между островърхите корони на причудливите архитектурни форми сините очите на морето, си даваш сметка, че тук животът е празник. И всичко е любов, какво може друго да бъде разголеното тяло на лятото, отпуснато върху шезлонга на радостта от живота, какво може друго да е смехът по лицата на хората и замечтаното спокойствие от първия коктейл за деня в ръцете на знойна жена, отпуснала краката си в басейна пред хотела... Десетки такива картинки се сменяха пред очите ми – малко далечни, но тъкмо това ги правеше особено примамливи и екзотични; наистина си мислех, че тук светът празнува свободата си да бъде щастлив. И ако някой точно сега ме попита къде и какво е щастието, щях да му отговоря: щастието е по пътя между Варна и Бургас в единайсет и десет предиобед, през лятото, докато пътуваш към любовта.

     – Шефе, може ли да спрем? Тук има заведение. – Познахте кой беше. Този пикочен мехур разсипа очарованието ми от видяното, гледките се изпариха като урина върху гореща ламарина и ме върнаха във вибро-тренажора на купето.

     – Искаш да мушнеш едно шкембе за из път ли? – подразних го. Всъщност си го върнах.

     – Не бе, шефе, много ме напъва. Нещата вече стават сериозни. Мащабни.

     – Какво си ял снощи?

     – Не ми се говори за това точно сега. Съвсем близо е, ей-там. В заведението има тоалетна.

     – Откъде знаеш?

     – Има, има, не може да няма. Моля те, шефе. Голямо е.

     Съгласих се. Докато той търчеше да търси двете нули, аз си поръчах кафе и отново се зазяпах по хората. Спокойствието. Ето от това човек се впечатлява най-много, когато вижда доволни и щастливи хора. Те може и да не са напълно доволни, нито пък щастието им – пълно, но изглеждат съвсем притихнали и увлечени от нещо, което изпълва духа им с изтънчено, почти божествено безгрижие. Това много ми допадаше. И сякаш всички се бяха заразили от това блаженство, защото израженията и на млади, и на стари си приличаха. Никой не бързаше за никъде, клаксоните не работеха, дори сервитьорите бяха спретнати, чисти и усмихнати, сякаш се чувстваха напълно удовлетворени да обслужват клиентите си като дълго чакани гости.

     – Кафето ви, господине! – поклони се един от тези сервитьори, носейки ми чаша със странна форма и малка бисквитка към нея.

     Точно тогава усетих вибрацията на мобилния телефон и не успях да благодаря на момчето, стреснах се. Когато човек изпадне в такова състояние, някои му викат нирвана, а други го наричат по-лошо, тогава като че ли реалността се изкривява и няма точно съдържанието и вида, които виждат повечето хора. Аз бях щастлив и смятах, че всички около мен и край мен са щастливи, дори и головратият шофьор сигурно в момента се чувства на седмото небе, клекнал върху тоалетната чиния, запъхтян и доволен от облекчението да бъде празен и нетоксичен. Но може би грешах – възможно е сервитьорът да ме смята за досаден и дребнав чичка, който едва ли ще остави бакшиш, щом дори не благодари за изпълнената поръчка; и може би шофьорът всъщност страда от запек и в момента вие от спазмична болка, мъчейки се да отпуши дупката на своето препълване. За да създаде баланс между тези две състояния, реалността е измислила вибрациите на смартфоните, които съобщават, че си получил есемес. Те те връщат към действителността, ти забравяш за кафето, отваряш съобщението и четеш:

     „Извинявай, не е удобно да се видим. Аз сутринта само между другото ти казах, че съм дошла на морето, извинявай, по-добре да не ти бях казвала. Не е удобно да идваш. Не съм сама. Обади се след десетина дни, но не по-рано. Ще ти обясня.”

     Прочетох съобщението още три пъти. След всеки прочит картината се променяше: аз излизах от пространството между краката ѝ, същото, в което блажено се потях от удоволствие само допреди минути, после изведнъж ми стана студено, защото усетих, че с всеки изминал километър аз не съм се приближавал към нея, а напротив – отдалечавал съм се, противно на всякаква физическа логика. Колко по-хубаво, колко по-удобно щеше да бъде, ако си бях останал във Варна, а не бях хукнал като тийнейджър към нея, за да я видя? И защо, по дяволите, си въобразявах, че тя ще се зарадва, че ще остане не просто приятно изненадана, а дори веднага ще се хвърли в обятията ми? Точно обратното, тя съвсем не е предполагала, че ще бъде така внезапно и неприятно нападната от моето нетърпение и че е решила да сподели с мен идването си на морето като факт, който не заслужава сериозно внимание. Тъй като не засяга точно мен. Все пак аз бях във Варна по работа, при това от почти шест месеца, а тя беше дошла в Бургас по други потребности, освободени от битовизма на труда, този хладен убиец на чувствата.

     Черно беше това кафе. А чашката му – като корабче, готово да пренесе течността чак до гърлото. Сервитьорът остана доволен от бакшиша, междувременно и шофьорът ми се появи някъде отвътре, щастлив и ведър, с променен цвят на лицето.

     – Шефе, ще тръгваме ли? Вече минахме половината път. Нататък е по-лесно. Има по-малко завои.

     Станах.

     – Да, ще тръгваме – отговорих. – По по-трудния път. Този с повечето завои, обратният. Връщаме се.