Разстоянието помежду ни се смаляваше и у мен растеше някаква тръпчива, невероятно възбудена сила, готова да полети със скоростта на вятъра.
– По-бързо, де! – командвах през пет минути на шофьора. Беше на моите години, но ми се струваше много смотан и неадекватен. Най-много ме дразнеше да гледам врата му – някак прекалено и неловко обръснат, той се отделяше от косата по необичаен начин, сякаш тя нямаше нищо общо с него. Все ми се струваше, че носи перука. – Не може ли по-бързо?
Можеше, разбира се. Автомобилът беше нов, хонда последен модел, лъскава и с вид на годзила, някаква странна смесица между лимузина и спортна кола. Седях вдясно отзад, както винаги, и возилото се тресеше ужасно – нито можех да чета вестник, нито дори да се наслаждавам на гледките през прозореца.
– Ако усиля скоростта, колата ще започне да друса още повече – оправда се перуката без да се обръща.
– Не се и съмнявам – успокоих го. – Давай.
Той натисна педала и тялото ми заподскача на задната седалка като на батут. За ...