Публикувам този разказ, с риск да разкрия самоличността на младата жена, за което предварително и се извинявам. Публикувам го, защото се чувствам задължена пред всички, които са се развълнували от съдбата на малкото момиченце от „Студено ми е, мамо”

Зловещият вой на  сирената разцепи въздуха. Призори всичко потъва в тишина. Даже най-отчаяните привърженици на нощните забавление са се наситили, уморени спят в оставащите няколко часа до началото на активния ден. И точно в  този момент линейката със свистене спря пред входа за прием на спешните. Напрегнати, загърнати в халатите, вперили поглед в очакване на неизвестното.

    -Какво?

    -Приапизъм, без съмнение.

     -От кога?

     -За нас, ние сме в златния час, но там бяха толкова пияни, че просто се чудя как са успели да наберат 112. Нямаше кой адекватно да ни каже нещо конкретно.

    Прегледа потвърди диагнозата на екипа от бърза помощ. Нямаше време за губене.

     -Доктор, поемаш случая. Не се притеснявай, аз ще съм до теб.

   Тази диагноза, въпреки изключителната си сериозност, често се посреща с усмивка под мустак. Може би за това, за да погледат сеир, го възложиха на най-младата от колежките.

     -Опит, опит да събираш. Не му се плаши. Той нищо не може да ти направи, колкото и да го е оперчил.

   Виждаше се, че лекарят едва сдържа усмивката си.

   Наобиколиха операционната лекари, сестри даже санитарка имаше. Всичко както си му е реда.

      -Помогни ми, докторе. – простена пациента 

     Операцията започва. Усмивката беше забравена. Всички погледи бяха съсредоточени в ръцете на младата жена. Предстоеше манипулация по освобождаване на кавернозните тела от насъбралата се кръв.

   Не, това не прилича на кръв. По лесно би я нарекла катран. Помисли си. „Горкият човек, май са просрочени критичните часове. Погледна го със съжаление. Голям, едър, попреминал средната възраст. Мургав, даже черен. Косата почнала да се прошарва. Очите , скрити под гъсти черни вежди. Черни вежди. . . черен човек,. . . горски човек.  Позна го.”Ти още ли си тук , ма?” Не неее.

 Краката и се подкосиха, омекнаха в коленете. Не я държат. Ще падне.  Ръцете и се разтрепериха. Опря се на операционната.

     -Доктор, какво Ви стана? – сестрата първа забеляза състоянието и.

    -Ти още ли си тук, ма? – кънтеше в ушите и. Огледа се. Кой произнесе това.

Около нея стоят чужди хора с марли на лицата. Гледат я. Кои са тези хора. Кой я пита още ли е тук. Главата и бучи. Замръзнала е. Не може да се движи. Студено и е. Усети ритника в ребрата си. Боли я. Много я боли.

     -Какво стана? Прилоша ли Ви?

   Когато дойде на себе си, се видя легнала на кушетка. Една от сестрите  беше надвесена над нея.

     -Нищо, нищо. Размина ми. Свърши ли операцията.

     -Да, почти свършват. Сега по-добре ли сте?

   Докато се разправяха, операцията свърши.

     -Какво, стресна се малката? А? Така е, не се случва всеки ден да виждаме такъв великан. Кандидат за приза „разплодник на годината.” Стърчи и чака.  Как няма да се изплаши момичето. Шега ли е това? – всички се закикотиха.

   Младата лекарка беше от скоро при тях. Почти нищо не знаеха за нея. Симпатична, възпитана. Това, което и се възложеше, го правеше отлично. Не се срамуваше да пита. Бързо се ориентира. Питаше само този, от когото щеше да получи компетентен отговор. Още първите седмици се дистанцира от дребнавостите, клюките, интригите, толкова характерни за колективи като този. Много бързо стана любимка и на младите и на по-възрастните. Всички се радваха на зараждащата се топла  връзка с един от младите лекари, също като нея симпатичен и необвързан. Ето и сега. Видяхаго,че идва и деликатно ги оставиха сами. Той седна и обгърна раменете и. Тя се сгуши в него.

     -Много се изложих. Нали?

     -Не го мисли. Всички проявиха разбиране. Операцията е много отговорна, а и шефа разпореди така внезапно. Всеки може да се стресира.

     -Не е това, което мислиш.

     -Няма значение. Важното е да се възстановиш.

     -Съвсем не е това. Няма нищо общо с операцията.

     -Успокой се. Не мисли. Забрави.

     -Ето това не мога. Не мога да забравя.-  момичето отново се разплака.

     -Добре, поплачи си тогава. Ако искаш ми разкажи, ако не искаш- недей. Поплачи, ако от това ще ти олекне.

   Тя се притисна по-силно към него. Затвори очи. Под клепачите, между сълзите се заредиха спомени. Страшни спомени. Нощите на пейката пред входа,  тъжното време прекарано на стола в кухнята. Тъжни и страшни спомени. Докато дойде онзи ден. Беше на седем. Прекарваше почти цял ден в училище. Сутрин в клас, след обяд в занималнята. В този ден нещо се беше случило и ги пуснаха по-рано. Тя нямаше ключ от дома. Звъни. Никой не отваря. Вътре имаше хора. Беше шумно. Натисна дръжката. Вратата не беше заключена.  Влезе. Точно се канеше да отиде в кухнята, когато вратата на стаята се разтвори. Без даже да иска, тя видя, видя и се изплаши. С времето  се беше научила, че като дойдат в къщи мъже, те правят с майка и нещо, което децата не бива да виждат, но какво точно, не знаеше. Сега видя и се изплаши. Днес, даже след толкова години сцената беше пред очите и. При майка и имаше мъже. Тя беше гола. Съвсем гола. Мъжете също бяха голи. Този, който отвори вратата имаше на врата си черна вратовръзка. Другият, надвесен над майка и беше горският човек. Голям, черен и страшен. Момиченцето не беше виждало гол мъж, още по-малко мъж в ситуацията, в която беше страшния горски човек сега, пред нея. Изплаши се и побягна в кухнята. Разплака се. Това което последва, не е за разправяне. Горския човек  събори на земята и двете. Започна да ги удря.  Риташе ги, ту нея, ту майка и. От къде се появиха обувки на краката му. Бяха  като от желязо. По устата му изби пяна от ярост. Какво е станало после, не помни. Събуди се. До нея седнала на леглото някаква баба.

     -Къде съм?

     -Събуди ли се, миличка? Аз съм твоята баба. Майка ти ми е дъщеря.

     - Не те познавам.

     -Знам. Май е грешка, че не се познаваме. Сега ще  поправим тази грешка.

     -Къде е мама?

    -Боли ли те? Кажи ми къде те боли.

     -Къде е мама?

     -Виж, миличка, мама я няма. Тя е в болница. Има много счупени кости.

     -Искам да отида в болницата и да я видя.

     -Там не пускат деца. Нека малко да оздравее и някой ден ще те заведа.

  Този „някой ден” никога не дойде. Отначало уж беше в болница, после баба и казваше, че е заминала в чужбина. После с някакъв чичко баба и уреждаше някакви документи и в един слънчев ден просто и каза:

     -Готово, свърши се. Вече си мое дете.  От днес ти си моя дъщеря. Моя единствена и много обична дъщеря.

   Бабата се беше привързала към детето, а и то я беше заобичало. Постепенно забравяше майка си. Спря да пита за нея. С времето започна да се замисля, макар и задочно, да търси сметка на майка си за огромните рани в  душа, получени в детството.

   Малко преди да се случи страшното, дядо и беше умрял. С баба си бяха сами. Живееха трудно. Много бедно. Правеха сметка на всяка стотинка. Като поотрасна малко, започна да помага. Колко хиляди стъпала са почистили двете. Колко чинии са измили в закусвалните, където баба и успяваше да започне. Работеха всичко, до което успяваха да се доберат. Бабата повтаряше едно и също всеки ден:

     -Докато дишам и мърдам ще работя, каквото и да е. Само да имаме пари, ти  да можеш да учиш.

    В класа не знаеха с колко труд тя заработва правото  да учи наравно с другите.

   След гимназията успя да запише медицина. Още повече труд, напрежение,  седмици наред сядаха на хляб със сол, а през зимата с учебника в ръка под юргана, за да  спестят от парите за отопление . След всеки изпит стъкмяваха с баба си  скромно празненство.

   Завърши. Много беше трудно, но успя. Започна работа. Глътка въздух за нея и за баба и.

  Заживяха като всички хора около тях.

   Ето това, младата лекарка не можеше да разкаже на никой. Опитваше да го забрави. Без успех. Има рани, които никога не заздравяват.

    Тя плачеше, а той я галеше нежно по косата. Не настояваше за обяснения, знаеше, че ще дойде момент и тя сама ще сподели.  Сега  просто  разбира, че в живота и има спомен от който  много, много я боли.