Пак сънуваше. Как лети. Но сънят беше черно-бял, мътен, мъглив, с тягостното чувство на обреченост и загуба. Странно - този път имаше дори криле! Преди само разперваше ръце, скачаше от покрива на някоя висока сграда  - и готово. Политаше. В синьото. В безтегловност. В хармония и спокойствие. Така пречистващо... А сега... беше сиво. Крилете й се блъскаха в разни преплетени жици на телеграфни стълбове и се разкъсваха. Болеше. Задъхана ги размахваше... и размахваше, но напразно. Приближаваше се все повече към земята. Към калните локви долу...

Събуди се, плувнала в пот. Беше късно, посред нощ. Отвън подухваше струя леден въздух и раздвижваше пердето в стаята. Беше забравила прозореца отворен. Слепоочията й пулсираха. Пак тези лепкави мръсни сънища... Стана да затвори. Постоя малко със скръстени ръце в средата на стаята, в тъмното, с широко отворени очи, да гледа цветните точици на мрака. Тялото й потрепери. Облече си една блуза и се върна отново в леглото. Скоро заспа в унес от топлината на завивките. Напоследък почти не спеше. А умората се наслагваше отвътре като мътилка по дъното на стар водоем. Почти не й оставаше бистра вода. Беше изтощена.

Алармата на будилника прониза мозъка й като игла. Шест и половина. Четвъртък. Първа смяна, десети клас. Диана Петкова, осми номер. Поредната доза ежедневие - сивкаво и блудкаво, също като среднощния сън. Стана автоматизирано и започна да се оправя, както всяка сутрин, механично, с полузатворени очи, без капчица мисъл в главата си. Облече си дрехите от вчера, метнати на купчина върху стола, съблечени накуп, така, както ги е носила през деня. Взе чантата и излезе.

Навън беше студено, февруарско време. В далечината хората изглеждаха просто тъмни силуети, от които се носеше порции пара. Като чинии с топла супа. Като късове горещ хляб, обвит в старите бабини пешкири... Повървя сънено до спирката и седна на хладната пейка да чака. Пореден ден. Поредното тъпкане, блъскане, крещене.

Някакъв дебел кретен в автобуса взе да й се натиска в блъсканицата. Дишаше възбудено във врата й. Тя го настъпи по крака и се отпусна с цялата си тежест, завъртя се леко да го погледне  и с отвращение му се изплю в лицето:

- Тъпак! Как мазно взе да ми се натиска, глупав нещастник!...

Хората в автобуса надушиха интересна случка за начало на деня и притихнаха, гледайки в посока на изчервения и наплют цоцолан.

- Я остави момичето, за какъв се мислиш ти, бе? - бутна го по рамото един възрастен човек. - Не те е срам!

Докато негодуванието набираше сила, автобусът спря на поредната спирка и наплютият индивид се шмугна измежду тълпата навън. Поредната доза пътници се натъпка. Вероятно дори математиците не могат да изчислят реалната вместимост на един подобен автобус. Даже когато ти се струва, че вече пълзиш по тавана, в него успяват да се качат още поне трима човека - по един от всяка врата. И така - до последната спирка.

В училище влезе с неохота, бавно, с наведена глава, без да поглежда никой в очите, без да поздравява. Стигна до кабинета - познатата противна врява на съучениците й я заля като вълна. Множество погледи, писъци, присъствия, усмивки и кикот, умесени в тесто от безгрижие... безсмислие... далечина. Нещо, което я задушаваше. Седна на последния ред, както винаги, сама. Носеше дългата си черна коса спусната, за да прикрива лицето й. Погледът й беше дистанциран, с особен, трескав блясък, като на човек, който току-що е плакал. Избягваше да гледа съучениците си в очите, понеже това я караше да се чувства още по-неразбрана и сама. Караше я да се чувства съжалена. По принцип мълчеше в клас. Ако някой я питаше нещо, му даваше бърз и рязък отговор, с идеята повече да не я закачат. И на учителите отговаряше понякога така.

... А преди беше отличничка.

Преди... нещата бяха различни. Имаше дори нормален живот. Нормално семейство. Някога имаше даже баща. Виждаше го в далечните си като сън спомени, как се прибира вкъщи и се усмихва. После бърка с двете си ръце в джобовете на старото дънково яке и като че ли търси нещо. Подава й свитите си, обърнати надолу юмруци, а тя почти винаги познаваше в кой точно е скрита изненадата. Тогава и майка й се усмихваше. Някога. В миналото.

Времето течеше мудно. Сивкаво. Чакаше с нетърпение да мине поредния час, за да изпуши една цигара в тоалетната. Сама. С усещането, че е центърът на нещо голямо, на нещо истинско. Че е център на собствения си живот. Но все по-рядко имаше това усещане. Нещата й се изплъзваха, убягваха й. Всичко, което искаше да направи както трябва, накрая се проваляше."Мистър Мърфи е винаги с нас!"Хвърли фаса на земята и той изсъска на мокрия под.

      - Последен час... Ще го издържа... - увисна в хладния въздух гласът й.

Прибра се до вкъщи пеша като се радваше по детски на снежинките. Дори си затананика наум някаква стара мелодия, но не можеше да се сети за думите... Беше студено и бяло и така пречистващо!"Сякаш ангелите горе си сменят перушината..." Усмихна се на тази мисъл." Да. Ангели, на които им линеят крилете. Сега пърхат над нас... Затова снегът носи такава чистота. Чиста съм. Днес съм вече чиста!" В очите й заблестя някаква топлина - малки кристали от начупеното й щастие.

Целият следобед беше в добро настроение, спокойна. Написа си домашните. Обядва. Разговаря нормално дори с майка си, когато се върна от работа. Най-неочаквано и за двете.

Майка й се притесняваше. Понякога прекарваше безсънните си нощи,  плачейки и ровейки се назад из времето да събира грешките си. Но мътилката на миналото беше доста непрогледна и всичко се губеше и преливаше в нея. Затова отдаде видимата промяна в поведението на дъщеря си на пубертета. Това беше едно наистина желязно обяснение, което я успокояваше. И тя живееше с него от месеци. А днес в ума й дори се прокрадна надеждата, че нещата вече се оправят. Да - на всичко лошо все някога идва и краят.

В седем телефонът иззвъня. Разряза като скалпел спокойствието в стаята. Диана първа стигна до слушалката и вдигна. Беше той.

    - Да. Здравей!... Добре. Ще дойда след малко! - каза с овладян глас, но вътрешно всичко в нея завибрира.

Облече се набързо и осведоми майка си:

    - Излизам!

Излетя забързана от входа. Леденият вечерен въздух я блъсна в лицето, но тя почти не го усещаше и с едра крачка се отправи към мястото на срещата. Беше той. Отново. Стомахът й се сви на топка. Виждаха се от около месец, а вече имаше нужда от него. Той запълваше някаква празнота в душата й... в живота й...

Чакаше я, подпрян на стената на училището. Усмихна й се топло:

   - Здравей...

   - Здравей...

   - ... Знаеш ли... красива си! - каза й и я хвана за ръката. - Имаш ли някакви пари?

   - Ами... да. Взех от спестените на майката. Прибира ги в едно куфарче върху гардероба... А аз сякаш ги надушвам, нищо, че парите не миришели.

   - Браво! Имаш нюх! - засмя се той и я поведе нанякъде.

Вече почти не валеше. Нарядко падаха ситни снежинки, които се лепяха по дрехите и косите на минувачите. Снегът скърцаше под подметките като настъргана гума. Хората бързаха, всеки потънал в мислите си и в зимната тишина.

Вървяха в мълчание по непознати улици с оскъдно осветление. Диана за първи път идваше в този квартал, но нейният спътник крачеше уверено и не се замисляше за многобройните завои по малките пресечки. Ненадейно свиха във входа на една кооперация и се изкачиха до последния тавански етаж. Имаше тесен коридор с много врати. Отвориха третата. Влязоха в малка стаичка с маса и легло, където седеше някакво момче.

След минути размяната беше направена - пари срещу малко пакетче. Останаха сами в стаята. Поредната им доза споделена самота. Поредната доза обич. Просто поредната доза.

По кръвта на Диана се разля топлина. Така чаканото спокойствие и красота. Сглобеният пъзел от начупеното й щастие. Вътре в нея хаосът се взриви на малки капки. Вадичките болка кръгово се завъртаха и сливаха, засмукани от безвремието. Всички гадни мръсни спомени и случки се втечняваха и се оттичаха сякаш в някакъв сифон в дъното на душата й. Там потъна блудкавият спомен за среднощния тягостен сън, дебелият мъж от автобуса, противният ден в училище, изтормозеното лице на самотната й майка, размътените черти на мъртвия й баща, пиянството му, самоубийството на релсите под влака, сивкавият изтъркан живот... Там потъна всичко. Дори и двете олекнали от празнота очи, които я гледаха отсреща. И всичко така болеше!

                                      *****************

Вярваше, че истинските неща болят. Че красотата боли - пронизва до кости и прочиства мигновено като киселина, която разяжда натрупана мръсотия. И обичта боли - къса те отвътре на парчета и ги хвърля наоколо, та другите да ги изяждат в глада си. И доверието боли - прогаря белези с всяко предателство, а и с всяко съмнение. И откровеността боли - драска в душата като затворено на тясно животно и когато излезе навън, вилнее, оставяйки след себе си кървави дири...

Тя знаеше. Но именно затова искаше да бъде истинска. Да боли! А другите... другите нищо не разбираха! Глупаци! Живееха във фалшивите си, излъскани светове, напарфюмирани и омекнали. В някаква гланцирана реалност. Като списание...

Но  понякога така им завиждаше! На малките незначителни поводи за радости и притеснения, на гладките копринени емоции, на тихата оглупяла любов, дето ги държи за ръка, на материалните осъществими стремежи, на подредените, яркобоядисани мечти... На целите им, опаковани като новогодишни подаръци, животи. Завиждаше им, но никога не си го призна.