Пак сънуваше. Как лети. Но сънят беше черно-бял, мътен, мъглив, с тягостното чувство на обреченост и загуба. Странно - този път имаше дори криле! Преди само разперваше ръце, скачаше от покрива на някоя висока сграда - и готово. Политаше. В синьото. В безтегловност. В хармония и спокойствие. Така пречистващо... А сега... беше сиво. Крилете й се блъскаха в разни преплетени жици на телеграфни стълбове и се разкъсваха. Болеше. Задъхана ги размахваше... и размахваше, но напразно. Приближаваше се все повече към земята. Към калните локви долу...
Събуди се, плувнала в пот. Беше късно, посред нощ. Отвън подухваше струя леден въздух и раздвижваше пердето в стаята. Беше забравила прозореца отворен. Слепоочията й пулсираха. Пак тези лепкави мръсни сънища... Стана да затвори. Постоя малко със скръстени ръце в средата на стаята, в тъмното, с широко отворени очи, да гледа цветните точици на мрака. Тялото й потрепери. Облече си една блуза и се върна отново в леглото. Скоро заспа в унес от топлината на ...