Когато се започна всичко това, нямах никаква представа доколко ще се задълбочи тази история. Имам един познат в тия среди. Не ми е ясно много какъв е бил преди, но сега има школа по танци - балет и подобни, та отидох до там един ден. Кой друг, ако не Михаил, щеше да знае повече за една прима-балерина? Михаил, както се досещате, си е чист руснак, но говори перфектно френски (казват - традиционно) и е прекрасен приятел. Започнах направо, защото си знам добре - той никак не обича увъртанията. Ето отговора му:
-Дамата, за която ме питаш, драги приятелю, ми е добре позната. Великолепна балерина е... И затова е звезда в Гранд Опера. Казано най-откровено... - Михаил се позапъна, но след миг реши да довърши. - Не е лъжица за твойта уста, драги мой друже! И в случай, че оздравее и започне отново да танцува и в случай, че остане прикована на стола... Как ще се грижиш за нея, бедни ми рисувачо?
Сигурно съм се оклюмал здраво, защото го чух да казва с някак попривдигнат тон:
-Не бой се, приятелю! Ще направим за теб каквото можем...
Като че ли може нещо да се направи изобщо...
Отказах поканата да пийнем по едно вино и си тръгнах. Но вместо към дома, се запътих нанякъде... И аз не знам накъде!
Вече се здрачаваше, а аз вървях по познати и не чак дотам улици и, когато засветиха уличните фенери, стигнах до място без изход. Тъкмо щях да се обърна, забелязах магазинче с надпис „Антикивариат“. Сякаш нарочно бях стигнал до него...
Рекох си - Може пък да открия нещо интересно?! - И натиснах бронзовата дръжка на вратата. Вътре нямаше никого, а погледът ми веднага заскача като детски балон по натрупаните всякакви предмети по дървените, готови да се огънат рафтове. Всякакви най-невероятни неща и нещица!
Върнах се и дръпнах още веднъж-дваж вратата, за да завънне звънчето отгоре ù, но уви, пак никой... Тогава се приближих до рафтовете. Първото нещо, което ми хвана окото, бе един вехт, отвсякъде погледнато, часовник... Имам слабост към тези тиктакащи и звънящи неща. Особено ако имат и някаква художествена, от моя си гледна точка, стойност.
Взех резбованата кутия в ръце. Бе наистина майсторска изработка, доста стара, види се.
-Мога ли да Ви бъда полезен? - почти като шепот глас ме накара да се обърна. -Виждам, че държите това, което трябва...
Бе човек от ония, дето никога не запомняш - разминаваш се на улицата... И толкоз! Дори бе облечен в неотличаващи се дрехи. Иначе бих го запомнил. Остана само гласът му:
-Бихте искали госпожицата да танцува на сцената за Вас, нали?
Инак нямаше да ù поднасяте червените рози на бели капчици, като роса... Часовникът е за Вас!
Имах да задавам хиляди въпроси, но вместо това излязох мълчешком и не помня как се прибрах у дома.
Б.Калинов 16.06.2010г.
Пловдив
© Борис Калинов Все права защищены