Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 12 "Миналото"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 12: Миналото

 Малко момче със зелени коси и шапка като купула на жълъд, си седеше на зелена полянка и се сърдеше. Сърдеше се на големите. Искаха да тръгнат за някъде. А той не искаше. Това място му беше любимото. Искаше да си остане там. Това беше домът им. Не разбираше защо големите искаха да тръгват. Искаше да ги убеди да останат, но не знаеше как. Затова се цупеше надувайки бузи, а въздишаше тежко, когато отново планът в главата му свършеше в безизходица. Толкова го беше разгневило безпомощното му протестиране, че често сълзите му сами се търкулваха по големите му розови бузи.

 «Не искам да тръгвам! Не искам да тръгваме никъде! Искам да си останем тук. Заедно всичките. Дори онази досадната Дъбика и онзи доносник Суровица, колкото и да са глупави, искам и те да останат. Защото е по-забавно да сме всички.»

 Момчето често започваше да си говори на глас. Защото мислите му вече не можеха да се поместят в главата му. Излизаха навън от устата му, намерили отвор. Иначе щяха да се натрупат при ушите му и да го заболи цялата глава.

 Някой беше им казал да се преместят спешно. Някой им беше обещал хубава, просторна и зелена, вечно зелена земя в онова място. Затова бързаха да тръгват. Без дори да бяха проверили. Без дори да бяха задали куп въпроси. Просто щяха да тръгнат. Без дори да са сигурни, че бе крайно необходимо да го направят. Просто защото някой им бе казал, че „трябвало“. Дори родителите му бяха съгласни. Дори не искаха да чуят въпросите му. Бяха свикнали с пакостите и шегите му, затова сега не искаха да приемат въпросите му като сериозни доводи за размисъл.

 А той просто знаеше, вътре в себе си, в душата си, в съществото си, в огънят, който гореше вътре в него. Той беше сигурен, че отиваха в нищото. Тук имаха всичко. Самодивската гора беше достатъчна. Нямаха нужда от нищо друго. Обичаше това място толкова много. Те защо не го обичаха толкова много? А бяха живели повече време от него. Затова бяха големи.

 «Беликáр, стига си се цупил, а започни да се приготвяш вече. Има толкова много да се направи още. Подготовката е дълга, а ти не си започнал. Няма да те чакаме, ако изостанеш!» – майка му се приближи и го смъмри набързо.

 Детето изпуфтя в отказ да слуша изобщо някакви доводи от майка си. Просто се обърна на другата страна с гръб към нея. Демонстративно показваше, че освен това и няма да й говори. Всички бяха полудели, заради някакви неизвестни приказки да се махнат от родното им място, защото имало по-добро.

 «Беликáр, мисля, че бяхме напълно ясни, че всичко е решено и че това е най-правилното. Земята е отровна! Знаеш, сам виждаш колко заболели има,... присъства, когато братята и сестрите ти поеха последният си дъх... Не искаме да загубим и теб, синко! Повярвай ни! Време е да се приготвяме и да сме готови като тръгнем!»

 Беликáр обаче не искаше да чуе. Насълзиха му се очите когато баща му спомена братята и сестрите му. Опитваше се да го приеме. Да приеме липсата им. Да приеме, че няма да ги види никога. Но не можеше да приеме, че виняха земята и пръстта. Той знаеше, че причината беше друга. Беше видял отровата над пръстта. Но никой не му вярваше. Не можеше повече да слуша лъжите и самоилюзиите на големите. Дори и на родителите му.

 Дочуха се някакви приказки в далечината. Беликáр се наложи да се изправи, за да види чии бяха непознатите гласове. С изненада разпозна Иглолистните. Баба Байкуша и няколко други бяха дошли. Беликáр се озари. Те идваха да разубедят големите да не тръгват. Разпознаваше много добре вече гласа на баба Байкуша. Тя беше най-старата. Трябваше да я послушат. Надяваше се за това. Родителите му обаче не обърнаха никакво внимание. Продължиха да приготвят отделянето им от Самодивската гора.

 Беликáр не издържа. С всичка сила се затича към споровете между Иглолистните и големите. Искаше да разбере. Искаше да чуе със собствените си уши обявяването на оставането им. Сигурен беше, предчувстваше го. Баба Байкуша щеше да ги вразуми. Тя знаеше всичко. Беше видяла много. Тя имаше много дъщери самодиви, които бяха най-изящните и добродушни в Самодивската гора. Беше чувал от големите да се удивляват, че можеше да приеме толкова много деца при себе си. Някой не можеха дори една душа да привлекат.

 И тогава се спря. Големите и Иглолистните не спираха да си крещят. Децата започнаха да плачат дори. Големите се страхуваха. Те не се местеха. Те искаха просто да избягат. Не искаха да намерят причината. Те обясняваха причината с отрова. Смятаха, че Иглолистните са далече, за да разберат страданието им. Горе в планината нямаше тази почва, тази отровна пръст. Всички гледаха децата да умират. И всички знаеха, че отровата бе в земята.

 Баба Байкуша вдигна ръка всички да млъкнат. Това беше. Краят. Мълчанието й, бе повече от говоренето на другите. Големите се опитваха да й обяснят, да ги разбере какво правят всъщност. Но баба Байкуша само се обърна с гръб, махна с ръка на другите и тръгна към дома си. Един от смърчовете остана по-назад и смъмри големите. Тя слезе специално заради тях, имаше решение на притесненията им, имаше съвети за тях. А те ги нападнаха с викове и подигравки. Страхът им беше причина да бягат, искаха да останат те самите живи, не беше проблемът никъде. Те бяха слаби. Отказваха с години да приемат самодивски души. Но баба Байкуша го повика по име и той спря изречението си по средата.

 Беликáр се обърна също. Искаше да се върне на неговото място на поляната. Там беше хубаво. Виждаше всичко.

♦♦♦

 Малко по малко всички възрастни започнаха да тръгват в посоката, определена предната вечер на сбора. Бяха определили колко групи, под какъв строй, с какво темпо да се движат, всичко беше подготвено и преповторено.

 Беликáр отказа да се подчини. Майка му плачеше. Баща му се опитваше да го вразуми с всякакви доводи, причини, с мечти и надежди за новото място. Но той отказваше многократно и категорично всеки път. Тогава най-възрастният го повика и заяви, че е не само непослушен от както се беше родил, не само че не спираше с безгрижните си пакости, но също така смееше да се опълчи на родителите си и на думата на главните над него. Това беше неприемливо поведение за годините му. А Беликáр му отсече, че баба Байкуша беше по-възрастна от него, но на нея никой не я чу, а те смееха да мъмрят него. Всички се ококориха на смелостта му да отговори на възрастният. Такова безочие от неговата уста. Съжалиха родителите му, че точно той бе останал от всичките им деца. Само че тези думи достигнаха и до ушите на Беликáр. Той се изправи и се обърна по посока на думите. Тялото му засия.

 «Всички се страхувате. Също и аз. Всички загубихте любими. Също и аз. Но за разлика от вас, аз видях какво уби сестрите и братята ми. А вие се самозалъгвате с приказки за почвата, за земята, за отрова... Аз искам да остана в Самодивската гора, защото това е моето родно място и ако трябва да умра, нека пак Самодивската гора да е и моето лобно място. Аз искам да спася самодива. Искам да имам дъщери, както баба Байкуша има красиви и добродушни момичета, които я обичат. Иглолистните са прави, че вие дори за самодивите не помислихте, какво зло им правите като тръгвате. Вие мислите само за своите желания и за себе си. Не искам да вървя с вас никъде. Но вече не искам и да съм с вас тук. Щом можете да прецените, че моят живот не е достоен, а онзи на братята и сестрите ми щеше да бъде по-полезен от мен... Можете да запълните липсата ми в редиците ви. Приключих. Останете здрави по пътя си напред!»

 Никой не беше виждал подобна светлина от Беликáр преди. Не бяха сигурни каква беше точно. Но бяха толкова възмутени от нахалното му поведение към най-възрастният, че просто приеха решението му и го игнорираха напълно. Така просто му обърнаха гръб и потеглиха. Родителите му се обърнаха за последно да го повикат. Майка му не спираше да плаче. Но Беликáр се обърна с гръб към тях и тръгна да търси място за себе си из Самодивската гора. Искаше да пусне корените си на приятно и зелено място. Ако му беше писано в съдбата да изчезне и той, искаше да бъде на припек на слънцето, когато се случеше. Отказваше да чака сетният си дъх. Отказваше да страда, че остава последният Стожер.

 И само след няколко километра вървене, само направо, без да завива нито веднъж, Беликáр намери мястото си. Там имаше и други видове дъбове, храсти, имаше слънце, много зелена трева и мъх в различни цветове. Видя ручей наблизо. Едва тогава седна да си почине. Хареса му това място. Обичаше тази гора. Не. Той не беше сам. Точно тук не беше сам.

♦♦♦

 Минаха много години. И самият Беликáр не знаеше вече колко. Но все повече осъзнаваше, че беше взел правилно решение тогава. Сега вече голям младеж, беше изключително привлекателен за животните и птиците. Радваше се на компанията на другите съседни дървета. Радваше се на храстите и цветята, които се появяваха тук там. Беше приятно да е част от всичкото това.

 В един толкова спокоен слънчев ден, една червенокоса глава се появи при него. Щом докоснеше стъблото му с малката си ръка, той засияваше в отговор. Не му се беше случвало преди това. Тази самодива беше нова. Не я беше виждал до сега. Беликáр отговори на поздрава й. И тя се разкикоти, защото той я погъделичка по дланта.

 «Как се казваш?»

 «Ясика»

 «Ти си бреза?! Те са далече от мен! Как успяваш да стигнеш д...»

 «Приятно ми е да се разхождам.»

 Оттогава те започнаха да си говорят. Тя идваше постоянно и понякога дори спеше в корените му, които се показваха над земята. Обичаше да си говори с нея. Тя обичаше да задава въпроси. Не се разбираше с майка си – Брязица и често идваше и оставаше дълго при него.

 Говореха за много неща. Той разказваше за семейството си, каза й как са си тръгнали, каза й защо няма други като него. Тя му разказваше искрено за майка си и за себе си. Но той като вече зрял и мъдър не пропускаше да й дадеше съвет, за да се вразуми и да прости на майка си. За което тя му беше винаги много благодарна.

 Тогава избраха Ясика за Водачка на дървесните самодиви в Източната част. Това зарадва и двамата. Защото и Беликáр беше в източните предели. Така можеше да го посещава всеки път щом вършеше задълженията си като Водачка. Малко непохватно се справяше Ясика в началото. Но много от самодивите започнаха да й се възхищават колко отдадена бе на дейността и отговорностите си.

 И тогава дойде онзи ден.

 Ясика я нямаше повече от седмица. През която беше мрачно и дъждовно. Тогава ей така един ден, в дъжда Ясика дойде. Беше облечена в пълната си бойна принадлежност – ризницата, металните нараменници, кожените ръкавели, носеше и кожените си ботуши, които уж мразеше, а в ръката си държеше празният колчан, явно забравила да го остави. Беше опръскана в кръв. Лицето й беше бледо, тъжно и в същото време безчувствено. Напълно липсваше емоция в нея. Просто се появи. Без дума, без нищо. Легна в корените на Беликáр и не се събуди в следващите два дена. А когато се събуди. Просто стана и тръгна към майка си.

 Мина се много време, може би година-две, преди Ясика да му разкаже за този точно ден. Беше воювала в схватка с нейни сестри, които бяха вдигнали бунт срещу Царицата. Беше се била и срещу предатели, повикали юнаци на помощ. Беше преследвала крадци на ценни самодивски венци и сенки. Като Водачка тя беше в първата линия.

 Само че онзи ден я беше променил много. Нямаше я вече отдадеността й към задълженията й. Бързо си намери и обучи две помощнички. А след като можеха да се справят сами, тя изчезна напълно. Обикновено я намираха под сянката на майка й или на някое далечно дърво при границите с другите части. Нещо в нея беше се пречупило, дори прекършило напълно. Това болно нещо не можеше да се поправи или запълни.

 Беликáр някак започна да усеща самота. Често отиваше в зелената си поляна и седеше с часове. Изключваше се от Самодивската гора и просто съществуваше в мир и спокойствие. Семейството му не се върна. Никой не дойде от другите обратно. Не смееше да попита Ветровете да ги потърсят. Не смееше да иска помощ да предадат вест, че той беше жив. Просто съществуваше.

 Ясика съвсем изчезна. И повече не се появи. Спря да го обгрижват и помощничките й. Напълно замряха и съседите. Той нямаше дъщеря. Нямаше вече и капчица останала в него светлина. Затова вече прехвърли изцяло себе си на онази полянка. Много рядко се връщаше в Самодивската гора.

♦♦♦

 И една дъждовна вечер чу плач на дете. Тя падаше и се страхуваше. Не искаше да пада. Не искаше да умира.

«Ела»

 Протегна ръцете си Беликáр към небето над себе си.

 Малкото момиче падна в ръцете му. Обгърна я нежно. Остави я да спи. Засия, за да я стопли. Залюля я, за да спре сълзите й. Започна да пее, за да спре и своите сълзи от радост.

 Какво истинско щастие?! Дъщеря! Той имаше вече дъщеря!

♦♦♦

 Беликá излезе от хралупата си чорлава и с полузатворени очи. Дори не обърна внимание на стъписаните три самодиви там. Направо се насочи към ручея, за да се умие и да се събуди. Ясика и двете й помощнички я обиколиха. Една през друга задаваха въпроси. Но Беликá изобщо не им обръщаше внимание. Сякаш беше напълно оглушала?!

— Беликá? Какво е станало? Защо си будна? Какво има? Боли ли те нещо? – всички редяха въпрос след въпрос.

— Водачке?! Не те видях, добре дошла!

— Беликá, как си, чедо? – хвана я Ясика накрая, за да съсредоточи вниманието й върху себе си.

— Гладна съм... Какво ми донесохте днес? Сякаш не съм яла с дни... просто съм много гладна...

 Олюляваше се като пияна. А помощничките започнаха да се смеят. Хем успокоени, хем весели от поведението й. Ясика я подкрепи да отидат при софричката й. Гъбките съвсем бяха се завъртяли в кръг. Идеалната софра за самодива. Докато помощничките трупаха пред Беликá храна, а Ясика седна зад нея, да й плете нови плитки.

 Когато я попитаха с малко притеснение в гласовете и сърцата, какво бе сънувала, Беликá само им каза „Бях с тате на поляната.“.