Нощта вече преваляше. Сърцето ми се свиваше с всеки изминат час, в който не го виждах до себе си. А той навярно спеше сладки сънища оттатък в хола. Бяхме се скарали и той отиде да спи там, но аз не исках, исках той да остане при мен. Исках... само че не можах да му го кажа. Гордостта ми беше по-голяма от всичко останало. Защо ми трябваше да избухвам така? Та нима той не страдаше?! Не, не и както аз преживявах всичко и не  чувстваше такава болка. За пореден път цикълът ми закъсняваше, но след като направих тест за бременност, разбрах, че не съм бременна. Душата ми отново се затвори в себе си и лицето ми посърна отново!  Започнах да си мисля колко съм безплодна и празна като кух орех и колко съм безполезна! Тогава се скарахме! Казах му да се върне при бившата му жена, ако иска - тя поне може да му роди дете! Това беше капака на неговото търпение и той отиде да спи в хола. Сама си бях виновна!
   Очите ми тогава се разплакаха и плаках дълго, докато не пресъхнах! За пореден път умрях! И всеки път, когато тестът се оказваше отрицателен, се повтаряше същото и накрая заспивах сама от изтощение все да се обвинявам. Но тогава просто прекалих. Не можех повече да виждам как с нетърпение ме чака, за да му кажа, че съм бременна, а после да го разочаровам пак и да гледам как очите му потъмняват от мъка! В същото време си мислех, че съм болна вероятно и че имам тумор, та затова да нямам цикъл... Времето минаваше през мен като един миг и без да се усетя ни въвличах в страхотна караница! Връзката между нас сякаш се късаше и си дадох сметка колко много мога да загубя ако продължа така. Дали той все още ме обичаше?! Не можех да се успокоя и непрекъснато блуждаех нанякъде!
   Станах и отидох до хола - той спеше. Ядосах се! Не исках да спи, исках да страда също като мен! Тогава осъзнах колко съм жестока. Наведох се към него и го целунах, после се прибрах в стаята и си легнах. Заспала съм явно, но когато се събудих и отидох да го потърся - него го нямаше. Беше излязал. Сърцето ми се сви, къде ли беше отишъл? Нима можеше да ме напусне? Очите ми го търсеха полудели, но го нямаше. Обзе ме паника и набрах номера му на мобилния. Не ми вдигна и с право след всичко, което му наприказвах! Не знаех къде да го търся. Облякох се и отидох на работа. През целия ден си мислех за него и се опитвах да  се свържа с него, но той не искаше да говори с мен и ми затваряше телефона.
   Най-накрая се прибрах вкъщи и зачаках да се прибере. Час, два, три... нямаше го! Пак позвънях, но никой не ми вдигна. Ужасих се при мисълта, че никога няма да го видя пак! Не можех да си представя как ще живея без него и без любовта му! Разплаках се и запалих цигара. Изпуших половин кутия и реших да се обадя в дома на родителите му. Майка му вдигна телефона и аз се престорих, че нищо не се е случило и започнах да си говоря с нея за най-обикновени неща. Попитах съвсем небрежно дали той е идвал и разговорът приключи. Не беше ходил при тях, тогава къде можеше да бъде? Ревността започна да ме разяжда отвътре. Може би беше си намерил тайно любовница и сега беше при нея и т. н. Лутах се из апартамента до припадък и накрая реших да си легна. Не ме свърташе в леглото. След малко чух сякаш как вратата бавно се отваря и погледнах. Той се прибираше. Станах и отидох при него, целунах го сякаш нищо не се беше случило, сгуших се в него. Той ме прегърна и така заедно отидохме до спалнята. Не искаше да говорим и аз не исках. Исках само да остане при мен! Заспахме.
   От този ден нататък никога повече не си позволих да се държа така и никога вече не изрекох онези тежки думи, които тогава казах. Любовта беше по-силна от всичко останало и се опитах да я запазя такава. Тя не бива да увяхва дори и много да боли, не бива да забравяме, че животът е прекалено кратък и не трябва да губим и малкото, което имаме, защото именно то ни прави истински щастливи, макар и понякога да ни се иска да избягаме!