Тя е на 90. Години!...Разказаха ми, че е странна птица, интересна, интригуваща, жизнена, фина, артистична, пъстра. Веднага нещо вътрешно ме погъделичка. Опитът ми замълча, не реагирах външно, но планът автоматично беше готов – ще се срещна с нея и ще напиша нещо, за да открия тайната на творческото и женското й дълголетие. Взимам телефон, уреждам си среща с меден глас и получавам покана за гостуване. Естествено тя живее в центъра. Посреща ме с японско кимоно и копринена лента на главата. В ръката й има наргиле и отвътре ухае на канела и индийско орехче. Почти се плъзга по пода със златисти чехли с малък ток. Завесите са спуснати и е леко сумрачно, но има запалени свещи и отблясъците им са върху мебели от орех – инкрустиран шкаф, малк скрин, маса с изящни крака, които завършват с малки лъвски лапи, диван с пъстра дамаска и възглавнички с пискюли. И картини, много картини, по всички стени. Има нещо като зимна градина с много цветя, звучи Шопен и звуците се допълват от мекия шум на шадраван. Оглеждам се за котка, защото подобава на видяното дотук и я откривам върху бяла кожа в единия ъгъл. Поводът е, че днес е започнала нова картина. Говорим за живота й, за детството и родителите, за колежанските години, за войната и бомбардировките, за купонната система и режимите, за любовта и светския живот, за пътешествия и романи, за театър и поезия, за любимите й мюзикъли. Не получавам разрешение да пиша. Тя отсича: „Нека нарисувам картината и ще Ви звънна, когато я завърша. Надявам се с нея най-цялостно да изразя себе си и смисъла на живота, за който ме питате. Тогава ще имам и отговора. Мисля, че така е честно, мила. Дано не Ви разочаровам с това изискване!?...”

Пили сме кафе и „Бейлис”, придружени с ябълков щрудел и блокчета белгийски шоколад. Нямам право на повече придирчивост – стативът стои кротко, платното е в някакво трепетно очакване, боите и четките са наоколо, както и тайнството на предстоящото „износване” на една картина. Сбогуваме се сърдечно и си мисля колко трябва да е дързък и сигурен в себе си и Съдбата човек, за да определи неопределена във времето втора среща, когато е на 90!...

Минава почти година. Покрай всички идеи и проекти, съм забравила за нея. Телефонът звъни и искрящ женски глас  ми припомня предисторията на втората ни среща. Смаяна съм и развълнувана, отговаря рутината в мен, сякаш цяла година съм очаквала този ден. Уговаря ме се, нося първото боле с плодове от вилата и бонбони с червена панделка. Същата е, само сякаш една идея смалена – големи сини очи, коса, сплетена на плитки/!/, дънкова рокля и кецове. Води ме направо в градината, при платното. Не казва нищо. Не казвам нищо. Оттам ме гледат невинните очи на дете, което се смее....

Питам: Това ли е? Отговаря ми: Всичко!....

Присядам от учтивост срещу нея. Този път сервира изящно мурсалски чай с манов мед и стафиди. Нищо не питам, а тя между парата от чая прошепва: - След всичко остава любовта, видяните кътчета красота и смехът на щастливи деца... Другото е суета мила, думи, думи, думи. Да, има добри опити това да се опише, но ако не се почувства и изживее... Подарявам ти картината, няма да имам време за друга изложба, нека продължи да живее с теб и да ти напомня за важните неща.

Статията излезе със снимка на картината. Хареса се, имаше аромат на надежда в нея. Позвъних да й кажа, че се е получило добре и че ще й занеса вестника. Никой не отговори. Минах и пуснах вестника в пощенската кутия. Животът пак ме отвя и когато след време минах край кооперацията й, видях това, което ме опари... Знаела е, че няма време за следваща изложба.

През Докторската градина беше шумно и пъстро. Върху одеяла сред тревата се търкаляха деца, други хвърчаха с тротинетки, трети ядяха сладолед или хранеха ненаситните гълъби, подгонвани от кучета на каишки. Гледала ги е през зимната си градина всеки ден, десетилетия. Сменяли са се само годишните времена и облеклата на хората. Децата са ставали родители и са идвали със своите деца. Разбрах посланието й – жив си,  докато имаш сетива за детски смях!!! Светла й памет!