На върха на планината в пещера

точно през непрогледната гора

има нимфа неземно красива,

затворена като зла самодива.

    -Павлине, къде си тръгнал?

    -Казах ти, татко, отивам да търся нимфата от песента!

    -Аз пък ти казах, че това са бабини деветини! Това е една детска песничка! Нищо от нея не е вярно!

    -Обаче всичките отвари и чайове, с които ме лекуваш като съм болен не са бабини деветини, нали! Решил съм и не можеш да ме спреш!- с тези думи Павлин троснато се завъртя и с бърза крачка излезе от дома си.

     -Ех, сине, сине…- въздъхна баща му, но знаеше, че той вече не го чува.

    Павлин за минути излезе от селото, но когато достигна гората, вече преваляше пладне. Беше грохнал, изгладнял, затова си намери едно дърво и използва сянката му за почивка.

    Той беше съвсем обикновено момче. Всъщност беше красив- висок, строен, силен, с прекрасни небесно сини очи. Вече момък за женене, в разгара на младостта си, той все си стоеше ерген. Работеше неуморно, на което се дължеше стройният му вид, но заради работата не ходеше на вечеринки, нито задяваше моми. И не съжаляваше- всички тези събития му се струваха нагласени, красотата на момите- също. За него никога не е имало по-красиво и естествено от природата, затова един ден реши да си дири късмета там.

    Седейки под дървото момчето извади малко вода и хляб от старата платнена торбичка, с която бе тръгнал на път. Не беше взел много продукти, имаше малко кибрит, по-топла дреха за през нощта- крайно недостатъчно за такова пътуване. Но бързаше на тръгване и не отдели много време за обмисляне на нужните му неща.

    Павлин внимателно извади старата сабя, препасана на кръста му до ловджийския му нож. Беше успял да я поизчисти от ръждата, да я понаточи. Беше я намерил в мазата на баща си, там, където неговият баща е колекционирал разни вехтории. По дължината и имаше думи- четиристишие от детска песничка за затворена нимфа. Когато за първи път извади сабята, можеше да се закълне, че думите проблеснаха в златно. Точно за това беше решил да иде да я търси. Разбира се, не беше казал на баща си, щеше да го помисли за луд. Не че сега не го мислеше за такъв.

    Павлин стана и приготви за път. Погледна към гората. Беше мрачна, непрогледна и зловеща. Простираше се надлъж и на шир, изкачваше се по склона на планината и внезапно свършваше. Разкриваше се голо, каменисто било, което изглеждаше малко от тук, но беше просторно и стръмно. Там трябваше да търси пещерата и нимфата.

    За секунда се поколеба. Много хора от селото бяха влизали в гората, но никой от тях не се беше връщал. Но той усещаше, че трябва да намери нимфата. Сложи ръка на старата сабя, пое си дъх и закрачи навътре в гората.

    В началото всичко беше нормално. Гората беше спокойна, светла. Но навътре се сгъстяваше, ставаше мрачна и неприветлива. Павлин не знаеше дали е от настъпващата нощ или самата гора имаше душа. Имаше чувството, че дори дърветата го следят. Това го напрягаше и изцеждаше енергията му.

    Дойде време за нощувка. Павлин се опита да се покатери на високо дърво, за да не го нападнат диви зверове, но не може. Дърветата бяха трудни или дори невъзможни за катерене- нямаше за какво да се хване, на какво да стъпи за опора- клоните им бяха прекалено високо. Накрая се отказа, събра няколко камъка и накладе огън. Легна до него като се надяваше да го опази от диви животни поне за малко. Остави ножа до себе си, така че да го грабне веднага, ако му потрябва, и заспа.

    Събуди се по изгрев. Нищо не го беше притеснявало през нощта, което беше странно. Хапна малко и продължи пътя си. Гората беше изключително гъста и непроходима, но Павлин имаше чувството, че тя сама се отдръпва, за да му направи път.

    Около обяд момчето започна да изкачва планината. Не беше срещнал нито едно живо същество. Дори комари нямаше, въпреки че гората беше хладна и леко влажна. Не разбираше какво се случва. Много хора от селото бяха останали в тази гора, а той бродеше втори ден безпроблемно. Но тя все така си оставаше мрачна. Тишината й напомняше повече на смърт, отколкото спокойствие. С натежало сърце Павлин продължи напред- търсенето продължаваше.

    На третия ден Павлин се загуби. Имаше чувството, че гората си играеше с него. чудеше се дали загиналите в нея първо не са губили разсъдъка си. Храната и водата му бяха свършили. Здравият му разум му подсказваше да се върне, но той беше решен да продължи.

    Шум.

    Павлин се сепна. Най-накрая живот. Момчето проследи източника на шума. Близките храсти. Приближи се. Изведнъж от там изникна мечка. Момъкът се стресна, отстъпи назад, но се препъна в корена на дърво и падна назад. С рев мечката започна да се приближава към него. Павлин посегна да извади ловджийския си нож, но в бързината изтегли старата сабя. Още преди да осъзнае грешката си, буквите, гравирани в острието, засияха. Мечката се отдръпна, изръмжа сякаш нещо я боли и се запъти на някъде. Павлин остана на място зяпнал. Осъзна, че трепери. Всъщност само ръката му, държаща сабята, трепереше. Сякаш се опитваше да го напъти. Момчето стана, завъртя се и се запъти натам, накъдето го дърпаше острието.

    Слънцето вече залязваше, когато Павлин най-накрая излезе от гората, обиколи склона и застана пред затрупания вход на някогашна пещера. Момчето беше гладно и грохнало от умора, нямаше представа как ще помръдне камъните. Сабята се тресеше в ръката му. Той понечи да я остави, но в момента, в който отслаби хватката си, сабята се изплъзна от ръката му и литна към камъните. Острието докосна най-големия от тях, където засия малък силует на дърво, и го взриви с гръм и трясък.             Павлин бе отблъснат от вълната на взрива и усети как камъните насиняват тялото му.

Павлин полежа няколко минути и с мъка се изправи. Цялото тяло го болеше, но най-сериозното нараняване беше счупена ръка.

    Момчето намери сабята из каменните отломки, вдигна я внимателно и я остави да го поведе в тъмната пещера.

    Самата пещера се оказа малка. Острието светеше леко и с негова помощ момъкът успя да открие спящо момиче на пода в дъното й. Тя беше дребна и крехка, кожата й- мека като кадифе, ушите й- леко заострени, а лицето- нежно като на ангел.

    Павлин се премести по-близо до нея, за да й се полюбува. Наистина беше неземно красива. Изведнъж очите й се отвориха и се загледаха в него.

    -Кой си ти?- попита тя с глас, мек като коприна.

    -Аз… Ъъъ… Аз съм Павлин… Търсех теб, мисля…- запелтечи той, изненадан и леко слисан от нея.

    Нимфата постави ръка на бузата му и погледна в очите му. След секунда проговори:

    -Вярвам ти, не лъжеш. Сърцето ти е чисто.

    Това още повече смути момчето.

    Нимфата се изправи на крака, Павлин заедно с нея. Беше нисичка стигаше едва до гърдите му.         Понечи да го хване за счупената ръка, но той се дръпна.

    -Мога да ти помогна с нараняванията, но първо трябва да стигна до дървото ми.

    -Но аз не знам къде е.

    -Аз знам. Ще те заведа.

    Нимфата го хвана за здравата ръка и го поведе след себе си. Вървяха бавно. Момичето изглеждаше слабо и немощно, сякаш е прекарала в пещерата години. Стъпваше уверено, но нестабилно.

    -Как се казваш?- се сети да попита Павлин най-накрая, нарушавайки мълчанието.

    -Аз съм нимфа. Нямам име, защото не се нуждая от него.

    Гласът й беше станал студен. На лицето й бе изписана тревога. Затова момчето не продума през останалото време.

     Слънцето отдавна беше залязло, а те продължаваха да се движат. Гората изглеждаше зловещо през нощта. Чак сега Павлин забеляза роклята на нимфата. Беше като съшита от листа, блестеше на лунна светлина. Подчертаваше нежната й фигура и я правеше още по-красива. Тя беше като звезда сред мрачната гора. Павлин не се беше възхищавал на момиче, както се възхищаваше на нея. Продължиха да вървят.

    Когато на Павлин вече му се струваше, че не може да понесе повече вървене, излязоха на малка полянка с повехнало дърво в средата. При вида му нимфата изплака. Щом се приближиха, момичето пророни през сълзи:

    -Ще трябва да останеш тук. Легни в корените и ме изчакай.- гласът й беше пълен с решителност, въпреки сълзите. Постави ръка на ствола на дървото и потъна в него.

    Павлин се намести в корените, загледа се в звездите и заспа веднага.

    Момчето се събуди от нежното докосване по бузата му. Над него падаше шарена сянка от богато раззеленено дърво. Погледна настрани и видя нимфата, облегната на ствола, да му се усмихва. Павлин се изправи и осъзна, че нищо не го боли, а ръката му е здрава.

    -Как го направи?- попита я момчето.

    -Част от способностите ми е. а сега легни и почивай.- нимфата нежно го положи в скута си.- Трябва да не се напрягаш известно време.

    Въпреки че беше направена от листа, роклята й беше мека. Павлин се отпусна, а нимфата продължи да гали косата му.

    -Как се озова в пещерата? Кой те затвори там?

    -Преди в гората гъмжеше от нимфи. Ние я поддържахме жива, ние сме нейната душа. Но дойдоха хора, които искаха да ни ловят, да използват силите ни за себе си. Аз бях най-силната от всички ни, затова ме затвориха в пещерата. Не можех да им попреча да заловят другите, а бях достатъчно близо до гората, за да не умре заедно с нимфите с нея. Извън гората силите ми са отслабени, а насред неживия камък не можех да направя нищо. Докато ме затваряха, омагьосах сабята на един от тях, за да мога да бъда намерена. Сега, когато гората отново се раззеленява, ме е страх да не ме подгонят отново.

    -Няма от какво да се боиш.- увери я Павлин.- В селото всички се боят от гората, но никой не вярва в дървесни нимфи или горски духчета.

    -Благодаря ти.- усмихна му се нежно тя.

    Павлин не беше виждал по-красиво момиче в живота си. тя сякаш беше самото превъплъщение на природата- изящна, нежна, абсолютно съвършена.

    -Калина.- пророни той.

    -Моля?

    -Калина. Така наричаме дървото ти. Така ще те наричам аз.

    -Добре, харесва ми!- засмя се нимфата.

    Павлин не спря да идва чак до настъпването на зимата. Хората работеха усърдно, а той на всеки няколко дни се усамотяваше в гората заедно с новата си позната. Разказваше й за селото си, за реколтата, за живота в него. Тя му разказваше за гората, за животните и растенията в нея.

    В началото седяха един срещу друг. Постепенно Павлин се приближаваше по-близо до нея, докосваше ръката й. Понякога беше толкова уморен, че лягаше в скута й.

    Един ден я целуна- леко, за да не я изплаши.

    -Какво е това?- попита нимфата и смути момчето- той не очакваше, че тя не знае.

    -Това е… ъм… целувка. Когато двама души… ами… изпитват силни чувства един към друг… ъъм… го правят, целуват се.

    -Значи ти изпитваш силни чувства към мен?

    -Да…- момчето не смееше да я погледне.

    Тогава нимфата се наведе и също го целуна леко. Усмихна му се на фона на падащите есенни листа и Павлин вече знаеше, че я обича.

    Настъпи зимата и Павлин, подтикнат от баща си, започна да ходи на вечеринки. Но там той не спираше да мисли за своята нимфа. Не можеше да намери нито по-красива, нито по-сладкодумна, нито по-добродушна мома от нея. След време му омръзна и той започна да прекарва почти цялото си време в гората.

    Въпреки че зимата беше люта, около нея винаги беше топло и уютно. Тя носеше все същата рокля от листа. Не и беше студено, но не се дърпаше, когато Павлин я вземаше в обятията си, за да я топли. Момчето заравяше лице в миришещата на горски цветя и дървесна смола коса и я прегръщаше силно.

    В един такъв ден той попита:

    -Ти обичаш ли ме?

    -Обичам те, славей мой.

    -Тогава се омъжи за мен, мое горско цвете. Ела в село и стани моя невеста.

     Нимфата се отдръпна от него, на лицето й бе изписан ужас.

    -Не мога да изоставя гората си! Тя ще умре без мен!

    -Няма ли начин да предадеш способностите си на друга нимфа?

    -Има, но няма на кого. Гората създава нимфи само, когато са и нужни. Не мога да го контролирам. Не мога да дойда с теб.

    В този миг всички сладки мечти на Павлин рухнаха. Както тя имаше дълг към гората си, така и той имаше към баща си- не можеше да го напусне. Той прегърна любимата си, осъзнавайки безизходицата, в която се намират, и топли сълзи закапаха по рамото й. Нимфата започна да го успокоява, въпреки че и нейните очи бяха пълни със сълзи. Цялата гора започна да тъгува с тях. Дърветата сякаш се наведоха, живота замря, за да сподели скръбта им. И двамата плачеха, неспособни да намерят решение.

    Изведнъж гората се оживи. Клоните на дърветата се размърдаха, въпреки че нямаше вятър. Близкото дърво засия и от него излезе… нимфа. Дървесна нимфа създадена от гората в нужда. Създание- чисто и красиво като любимата на Павлин. Тяхното решение.

    Калина предаде своите умения на новата нимфа и двамата с Павлин се вмъкнаха в селото по тъмно, за да не ги видят. На всички казаха, че Калина е открадната мома, и затова трябва да се оженят веднага. Вдигнаха скромна сватба в двора на Павлиновата къща, но цялото село завиждаше на красите цветя, с които беше украсена- дори загубила способностите си, всяко растение оказваше почит на нимфата и растеше.

    Когато всички официалности приключиха, Павлин и Калина се измъкнаха от сватбата, отидоха в гората и под дървото, където започна всичко, за пръв път се отдадоха един на друг.