Поглеждам часовника. Времето и днес е отлетяло. Неусетно... Дори не мога да си спомня как мина денят ми. Усещам, че съм тук, а ме няма. Говоря механично и вкуса на храната даже не помня. Гледам, а не виждам. Винаги съм се чудила защо има две думи за едно и също нещо, но сега разбрах. Гледам през прозореца, а виждам теб. Гледам в компютъра и пак виждам теб. Поглеждам телефона, виждам теб и докато гледам филм, и докато гледам в небето... само ТИ.

Вървя и се улавям как те търся с поглед. Как се вглеждам във всеки, за да открия нещо от теб. Твоите очи или твоята усмивка. Вече те срещнах на безброй места. Разминахме се в метрото, седеше пред мен в киното, купуваше си силно кафе до мен на опашката, пушеше нервно цигара на светофара...

Няколко пъти се опитах и да те изгоня. Ти идваше, а аз те отпращах. Разтърсвах леко глава, затварях очи и когато отново ги отварях очаквах да си изчезнал, но ти НЕ. Стоиш подпрян на стената на моето съзнание и аз повтарям ритуала отново. Но вместо да си тръгнеш, ти идваш още по-близо. Мислите ми те отблъскват, а ти се приближаваш. И където те оставя, ти от там се появяваш.

Не помня колко време е минало. Спрях да броя дните. Забелязвам само сезоните. Доста време беше зима. Всичко бе замръзнало, сковано. Бързах да се прибера. Ловях снежинките. Оставях ги да ме докосват. Тъй студени, а оставяха гореща следа по кожата ми. Денят започна да расте. Слънцето се показва все по- често. Цветя, пеперуди, цъфнали дръвчета. Пролетта е дошла, но само навън. Душата ми е все така скована. Чакам си моето чудо. Всички ми го обещават. „На добрите хора им се случват хубави неща”... не искам хубави неща. Искам само едно. ТЕБ. И те чакам да ми се случиш. Чу ли? Заслужавам го. Бях така всеотдайна. Всяка вечер те завивах с мислите си, топлех те с прегръдките си, пожелавах ти лека нощ и добро утро.

Всеки ден отварям очи с надеждата, че това е денят. Отпивам кафе и си обещавам, че ще съм добра, за да те заслужа. Не искам да изигравам съдбата. Не съм достоен съперник в нейните игри. Остава малко до края и на този ден. Всяка вечер изпращам дните, до последната секунда. Надявайки се, че може чудото все пак да се случи. В денонощието  имам една секунда разочарование. Именно тази, в която осъзнавам, че не си се случил вчера, но надеждата идва с новия ден. И го посрещам с усмивка, за да го изпратя и него с онази секунда тъга. И така... докога не знам. До момента, в който в тази една секунда ти не си до мен и не ме целунеш с думите „До теб съм”.