Секунда. Още една. И още една... Един по един отлитаха последните мигове на този ден, надбягвайки се с малките и крехки снежинки към Вечността. Вече всичко беше побеляло. Всичко наоколо беше кристално бяло. Замръзналите дървета, къщи, улици, хора - целият свят. Като че ли всичко бе започнало да се променя, да се ражда отново. Като че ли цялата природа искаше да се пречисти и да започне своето съществуване отначало. Той знаеше това. Всяка година наблюдаваше тази промяна и се питаше дали ще успее, дали светът ще свали от себе си бремето на тъмното минало, за да остане само отразената от снега светлина на Слънцето или Луната. Надяваше се... Но сега бе по-различно. Нещата наоколо изглеждаха други и необикновени. Покритата с пухкав сняг земя, изпълненият със студ въздух, създаващ усещането, че можеш да го хванеш в шепи, блестящите улични реклами, лицата на хората, техните движения и думи, дори големият часовник, с яркочервени електронни цифри, отброяващ тези последни отлитащи мигове. Имаше нещо радостно във всичко това. И същевременно тъжно.
Той усещаше всичко. Чувствата напираха в цялото му същество, искаха да експлодират.
Защото това бе последният ден.
Отиваше си още една година, а с нея и един цял век.
ХХ век - и добър, и лош. Каквото и още да се добавеше за него, щеше да е и много, и малко. Той усещаше как този огромен отрязък от време бавно и тромаво, а едновременно с това и ужасно бързо, се движеше край него, отправил се към своето отдавна отредено място в Историята. Виждаше празника наоколо. Виждаше светлината по лицата на хората край него, светлината, струяща от прозорците на техните топли домове. Те се събираха, за да празнуват и заедно да посрещнат новата година. Заедно да изпратят не само този век, а едно цяло хилядолетие. Отпивайки от чашите със шампанско, да си пожелаят утрешният ден да е по-добър и по-хубав. И наистина да повярват в това. И да се надяват.
А при него единствената светлина идваше от уличните лампи. И единствената топлина - от красиво искрящият и безшумно падащ сняг. Той вече не вярваше. Приятели му бяха само ефирно танцуващите снежинки и свилото се наблизо куче, което го наблюдаваше с големите си и като че ли очакващи очи. Надяваше се единствено, че утре ще може пак да се надява. Мечтаеше само за едно - да има мечти, много мечти, големи и красиви. Мечти, които да могат да се сбъдват. Или да има поне една клечка кибрит, която да може да запали и с нея да стопли всичко и всички...
Този последен ден на ХХ век си отиваше. И всички хора по света нямаха търпение да дойде колкото се може по-скоро новият ХХІ век - новото начало. Те отброяваха, затаили дъх, последните секунди и се надяваха всичко да се промени. Всичко да стане по-хубаво, по-добро и по-чисто... Тези последни мигове си отиваха, а в същото време си отиваха и последните мигове на един човешки живот. Дали те бяха едни и същи или безкрайно различни?..
Всички камбани забиха.
Изведнъж кучето скочи, като че ли стреснато от многобройните цветни фойерверки и силни викове, полетели наоколо и вдигнало глава към обсипаното с ледени звезди небе, протяжно зави. Отново беше останало само...
Но воят му се изгуби сред шума на всеобщия празник.
И като че ли само при това куче новият век не успя да дойде.
Като че ли единствено това куче не бе разбрало, че всичко се бе променило и бе станало по-хубаво...
Copyright Adrian Bantchev 1999-2010
© Адриан Банчев Все права защищены