Баба ми държеше чашата с кафе в набраздените си от годините ръце. Вдлъбнатинките по тях и малките линии чертаеха лица и рисуваха събития на отишли си вече хора и съдби от онзи другия живот някога. Просмукал се там във вените и, течащ и изтичащ се кротко из пръстите.
Поднасяха тия нейни пръсти чашата с черното като катран кафе към бабината уста и сбираха някак разпиляната и душа от миналото прескочила тук в бъдещето при мен.
Силно и сладко, така го обичаше тя кафето. Половината захарница в чашата си изсипваше. Ама какво пък поне това и даваше тая сладост за живота, която всички онези души от предходния и са отнесли със себе си.
Помня като вчера точно тая наша утрин.
Така се е запечатала в главата ми и не я пускам да си иде.
Знам, че я наблюдавах тайно дълго време преди да ида при нея.
Виждах погледа и вперен в селския двор, там до сами края му.
Там, където зеленината на бабината лятна градина беше окъпала
утринта в ароматите си.
Рози и здравец се носеха по лекия сутрешен ветрец и даряваха с усмивка
пробиващото слънце. А то рисуваше картини от живота на столетницата по малките вдлъбнатини на лицето. Сиво зелените и очи носеха тежестта,
страданията, тъгата, обичта и загубите през време оно та чак
до наши дни. Деветдесет и три, толкоз много ги бе наброил онзи, стискащият душите ни.
Като се замислиш направо два живота си бе изкарала тя тука на земята. А пък и в най-лошия случай три. Щото не знаеш душата колко има отредено на тоя свят, малко ли много ли. Понякога млада си тръгва от тука, така както Бог е решил. Друг път пък сиротна остава да се скита между стените на
спомени и сенки са с нея до края и. Само собствената и сенчица компания и прави и само с нея
разговори може да води.
Баба бе дала живот на майка ми, а тя пък от своя страна я бе дарила с внуци - с мен и брат ми. Ама имаше нещо особено между мен и моята баба
- две бурни души, вплетени в заедност. Като огледало в мен се оглеждаше и силата си виждаше нявгашна млада. Че и с правнуци я бях дарила. Та изпълних и дълг, който тя не можа - син родих. И някак и затова ме обичаше повече тая моя Йона. Моята Султана вечна.Същност и стожер на душата ми.
Кротка и спокойна бе на вид уж таз моя Султана. Да се чудиш и маеш от де таз кроткост си бе намерила вярата да устои
на таз сила нейната. Даром от живота нивгаш не вземаше. Не, че много и шанс и е бе дал той де, да не кажа тамън обратното.
Затова и не спираше, сякаш да не го мисли. Работеше от сутрин до мрак. Все нещо се щураше из градината. Сърцето като младо в гърдите напираше, ама краката и очите по малко отказваха с напредването на годините,но Султанината душа не
се предаваше.
Помня я все там се щураше в градината. Снагите на доматите как връзваше о колците. И надвечер боса как поливаше градината, дорде я грее умиращото слънце
по гърба. Как джвакаха босите и крака в калта и как водата плискаше оня ми
ти розов домат. А тя с усмивка на уста нещо запее. Та се извие тая ми ти песен чак до небето, да я чуят ония там забравените вече от земята. За тях пееше вечер, докато поливаше.
Сигурно душата и виеше от болка, ама устните и през песента чертаеха усмивка.
А бабиното сърце - детско, бяло, чисто - по хлапашки му хубаво. И как рипваше когато чуеше за работа.
Стоях и я гледах и си я спомнях така, че и дядо видях до нея там в градината как забива колците. Та нещо като ме жегна тука долу в
гърдите, ама не го пуснах да излиза, а затова сама излязох из вратата на къщата да ида при нея.
Излязох явно толкоз бързо, за да прокудя мислите си, че без да искам
прокудих нейните. Тя скочи и викна.
Все се стряскаше така баба ми от нищото и все плюеше в пазвата си. Сигурно и аз сега затова така си
поплювам като се стресна от нещо. Помня с брат ми като бяхме малки нарочно я стряскахме, за да пищи и ние да се смеем. Абе, детска му работа, ама пък спомен си имаме такъв забавен с
нейното пищене.
Та седнах срещу мамето. Така и казвах и тя, маме ми викаше. Толкоз топлина изтичаше от устата и като ми кажеше маме, през душата си изтичах като я чуя.
Та се пресегнах да си сипя кафе от кафеварката.
Без малко да избутам букета , който стоеше до нея нали все бързах.Такава припряна си бях, такава си останах и до ден днешен.
Цял един живот няма да ми стигне, за да се науча да живея бавно.
А тя до мен хич и не бързаше - рано сутринта кошнички от градината набрала, малко червено мушкато, пък здравец. Та накичила селската маса на теферича, за да си пием кафето по-ароматно двете.
Запалих цигара и вдишах дима, загледана в крушата в градината зад баба. Еееех, каква круша водница беше тая.
Присадена от дядо ми Кольо. Още слюнка ми тече като си я спомня. Що компот сме изяли с брат ми от нея, пък и сладко баба вареше там на селския двор
в катранения казан на огъня.
Колко пъти дядо си разквасваше пък устата следобеда след дрямка с тънко нарязани парченца от нея.
Имаше едно малко джобно ножче и винаги с него си режеше парченца -
прецизно като със скалпел.Най-обичах той да ми подаде от крушата
парченце.
Пък крушовица вареше от плодовете и на есен.
Затворя ли очи и чувствам аромата и дядо все до нея виждам как сбира плодовете и.
Една голяма и сочна круша тупна на земята и разнесе аромата си. След миг цял рояк оси я нападнаха.Нападнаха и мислите ми в главата, които искаха да преправят път към баба ми и ей така от нищото
изтърсих като ужилена:
- Ох, маме, не издържам вече! Не мога, спи ми се. Уморена съм!
Никой не ми помага с децата. Сила нямам, не мога!
Ах, как ме погледна с тоя сив поглед, та още я виждам като вчера пред себе си
и като просъска, както тя си знаеше:
- Да се стягаш! Вие младите сте разглезени, колкото си искаш.
Уморена била. От какво ти е умората, маме?
Мъж имаш, две деца здрави. Че и Бог те е дарил и с момче и момиче.
Аз мойто момче го загубих още кога бе у мене вътре
- и се хвана за корема баба.
Здрава си, умна си и хубава. Какво повеке искаш от тоя живот, а?Като взема гьостерицата ще видиш! - и взе да се смее баба сякаш на
съдбата си се присмиваше.
Засмях се и аз, ама ми и догорча някак. Само тя можеше с едно изречение да ме свали тука, че и да ме поотупа от задържалия се мек пух, останал от облаците, в които витая и мрънкам. Целия пух се свличаше, че имам чувството, че останах гола,
ама ми стана леко и въздъхнах.
- Добре, де! Ама ми се спи! Спи ми се много! - поех аз тирадата.
- Да си спала, кога е можело! Веке не може! Я, бе, аз като съм не мигнала
през целия си живот и ей ме сега не ми се спи веке и от годините.
Като сомнамбул се скитам цяла нощ из къщата.Пък спомени ме напират за младост - и въздъхна тихо и с
усмивка и пак нададе:
- Ама и на мене ми се спеше, маме, право ти казвам.
Само как ми се спеша, ама кой ти дава по онуй време.Тогава време за сън се не просеше.Станеш сутрин още по тъмно
пък дорде очите си отвориш и пак почваш да шеташ.
Лягаш с шетнята и пак с нея и ставаш. Пустата!Сестрица ми беше тя, нали и сестри и братя си немах.
Рано с нея, още у пет часа ставахме двете. Мойта майка нали болнава
си беше, та и аз майка и дете си бях в семейството.
И нейното и моето вършех. То и за моето време не оставаше, де.
Игри нямаше както сега децата играят. Какво е то туй сега, маме?Затова сте разглезени.Я, аз като станех само леко отмивах съня си със студена водица.
Само таз вода от кладенеца отваряше очите ми, друго нищо!
И като вземеш нощвите, па като изсипеш онуй белото брашно,
па го събудиш с водицата и месиш, ли месиш с малките ръчици.
Така месиш, че сила не ти оставиш у душата.
Па накладеш печката и туриш хлеба у нея да се опече.
И какво мислиш - като се разнесе оная ми ти миризма на топъл хляб,
пък чупят мъжете и ядат. Кората му пръщи из ръцете им, а средата
като памук се топи. Ядат сила да имат, че цял ден тежки дувари редят
у селото. Камък по камъка се извива из ръцете им. А аз чакам там,
ако остане някой залък да си лапна, па да тръгна с говедата по баирите.
Какво мислиш ти и се оплакваш, а? Някой ден и гладна съм тръгвала.Свят ми се вие там по оня ми ти баир, ама зная, е чак по залез ще хапна.
Някога баба ми до портата ме чакаше кога изкарвам говедата и от
джоба на старата си престилка чепка грозде ми подаваше.
Ех, още я спомням тая ми бабина престилка как от джоба и гроздето
вадеше. Ама от дядо ми се криеше, да я не види. Че за нея го откъснал
там горе от лозето.Добра жена беше баба. Още я чувам как ми
нареждаше:
''На, вземи, ма, еж, бързо да те не видят. Пък отивай горе на баира,
че най-хубава сега росна е тревицата рано.
Да хапнат говедата, че и те душица носят. Пък млекото по-хубаво ще е,
по лековито и сиренето и то. Айде, бегай и сполай ти да ме не види някой.
И да не заспиш да пощръклеят говедата!''
После затръшваше тежката порта след мене, а аз подкарвах говедата кротко с чепката грозде в ръка.
- Божке, и какво беше туй ми ти грозде, сладко та сладко. Ей, до днес му
помня сладостта и още сок ми се стича в душата, та пълни
ми със слюнка устата, маме.
Нема такова грозде сега в града и по чужбините сигур.
Сега голямо, убаво, едро. Ама вкуса му го няма, маме?
Къде е сокът му? Нема го! Де е и младостта ми, там е сокът му.Ама и заради него какъв бой ядох! Кожата от гърба ми свали пра пра
дядо ти Тотьо.
Ама си заслужаваше щом на деведесет и две го помня туй ми ти грозде
и се засмя баба силно и злъчно.Слушай да чуеш историята.
- Един ден кога бях подкарала говедата горе по баира, та пощръклеха
у пущинака, та чак до лозето ме изкараха пустите.
А аз гладна, маме, гладна. Само на една гола водица. Сутринта и баба ми
ме не изпрати даже до портата. А то едно слънце жули страните ми.
Зорлем вървя, ще падна. И боса по тез камънаци.
Сега обувки си имате, от убави, по-убави, а ние боси, маме, там по
чукарите.
И парят тия ми ти камънаци и забиват се та чак до сърцето бодат.
Ама вървиш, що да прайш - немотия.Ей,и като вървя и гледам срещу ми лозето се оперило.
А то напръщело там под листаците гроздето и слънцето целува го
и лъскавее. Ами как няма да лъскавее, най-добре му се любува августа и пуска още нектар в сладостта му.
Зряло, та зряло и само сока му се стича в мислите ми и викам си
пък ще ида. Ще ида да взема чепка, пък да се нахраня.
Огледах се никой няма, сама съм в шумака.Оставих говедата, пък право у дувара се спуснахЕй и тоз дувар краката ми опари, маме, ама глад голям.
Вече пред погледа ми се мажеше слънцето и жаждата ме събаря.
Па като сграбих тая чепка, мамо!И като лапам, лапам и облачетата ми се смеят горе от небето.
Пуста сладост се стича и по краката ми и душата детска ми се радва- напира.
Ама кога дявола си няма работа да знаеш с теб ще се захване,
душата ти да изгори и лошотията му да вкусиш на пустичкия!Изведнъж от нищото, маме, като ми се хвърли кучето на пра пра дядоти на гърба, па като ме събори.
Пустата му лошотия цялата на мене,маме! Едро беше, като влък. Големо животно! И като хапе, като раздира
кожата и кръв капе навсякъде.
Дъвка ме дъвка, па ме остави! Рекох ей тука края ми дойде, ще ме изяде.
А то ме остави.Ей, го на, виждаш ли тука до окото ми тоз белег от него е.
Така ме ядеше дивото, че почнах да не виждам от кръвта от окото и
раните си. Ама да ти кажа от сега, да знаеш Господа много не стои да чака, а ти помага. Сили и помощ ти праща. Лежах там и помня много го
виках Господа. Та изведнъж накрая, там на сами лозето
ми се мержелееше някой. Викам, Божке, връща се тая гадина.
Ще ме довърши! Ама от кръвта и слънцето нищо не виждах.
Накрая мъж се приближи до мене. Едва го познах - пра пра дядо ти Тотьо,
нали недовиждах от кръвта по очите ми. Ядосан, ама колко ядосан!
Урсуз човек беше! В очите му дяволи плуват.
Като свали оня ми ти колан и като взе да ме налага и той.
През раните жулеше и струйките кръв потъваха в колана му и пръскаха
слънцето.
Удряше ли удряше оня ми ти едър мъж, сякаш не стигаше туй къде
ме яде кучето. Ами и той веке да ме довърши!
Не можех и да плача, само оная тука скътаната в раните душа ридаеше.
Малката, детската, чистата.
Тихо като малко дете ридаеше душичката ми и все Бога викаше.
Кога изля цялата си ярост пък седна до мене в изнемога
и запъхтян само рече:
- Да се научиш, че така се грозде не взема!
И кат ми помръкна за туй ми ти грозде, ама още ми е сладко,
та чак до горчивост сладни ми, бе!
После кат ме прибраха баба ми ме налага цял месец с мас по раните,
та да ми спаси окото.
Пък все нареждаше : ''От Бога ти е дадено на теб да живееш и
да гледаш живота дълго, че и с двете си очи!
Ама се учи да внимаваш, че пак тегло те чака!''
- То, мамо, теглото моето не е спирало цял живот,
ама на живея го живота.
Пусто на, дава ми се да го живея,та макар и мъчно! Ма не взема ме Господ при него сиоще дни ми е наредил да стъпам у тях.
Тъй че не ми се оплаквай, ами хващай го за юздите тоя живот
и живей го. Заживей го, пък обичай го и в доброто и в лошотията му.
Пък дали бял или черен ще е, ти го избираш сега и Господа пътя ти
прави по него!
Живей го и не ми мрънкай, че куче теб душата ти не е яло,
глад си не видела, а и колан не ти е обърнал кожата!
Да не чувам мрънкане!
Айде и стига ми ги опъва тия цигари, де.
Зорлем си здравето тъпчеш.
Я, отивай, отивай. Гледай у приказки обяда дошел.
Слънцето прежуря деня, има дванайсе е станало веке.
Я иди, малко домати набери от градината.
Я виж как са се пръснали биволските им сърца,
пък сиренце нареже и от питката да си отчупим.
Па я от долапа и оная крушовицата дай на дядо ти.
По една студена да обърнем.
Ей ги на де са малките му чашки горе на етажерката
стоят откак го няма.
С тех си го спомням милия.
Айде пък сипи по една да отмие горчилката и да го залюбиш тоя живот,де!
Пък сипах аз от дядовата крушовица.
Та нарязах онзи пръснал се от слънцето розов домат.
Само го отри баба у престилката.
Пък бръкна в солницата и посоли го. И олио малко капна.
Пък наряза сиренце от оная бяла цедилка,
сбрало от тревиците всичките билки.
Пък разчупи содената питка.
Гореща беше още, та ми запари тая пара та чак до очите и спомних си дядо до крушата как сбираше кротко плода и.
- Айде, наздраве! - и баба гаврътна набързо студената пареща ракияи затанцува душата и.
Пък го заживяхме двете тоя живот, както си искахме.
P.S.
Този разказ е последният спомен, който баба ми ми разказва в последният ден преди смъртта си. Затова за мен е наричане за живота и подарък, който си нося от нея и ме води по пътя ми с много сила. Когато реша отново да се оплача за съдбата си, душата ми се отваря и баба ми заговаря с нейния топъл глас и ми разказва спомен, извиквайки силно:
- Пък живей го тоя живот!
И аз го заживявам така, само както аз си мога - истински!
Бабо, обичам те завинаги!
Твоя Калина
© Kalina Serkedjieva Все права защищены