Последният разказ

И аз отправих вик към небесата - Защо? Господи, защо?? Защо светът стана толкоз
 тъмен, че не виждам дори пред себе си? Защо любовта стана омраза, защо
 светлината се превърна в тъмнина, защо светът плаче и навсякъде има тъга? Паднах
 на колене и усетих как кръвта шурти от мен и се лее по тревата. Ръцете ми станаха
 безмощни, паднаха на коленете ми. Загледах се и видях как до кръвта, течаща от
 мен, има една сълза. Чиста и нежна. Сълза, изплакана от твоята душа. Затворих очи
 и пред мен всичко се завъртя. Превърна се в пепел и отново феникса полетя. Деня, в
 който се влюбих в теб, дългите ни разговори, в които те опознавах, сладките
 мигове, в които ти се наслаждавах. И станаха образите на пясък пустинен, духна
 вятъра и ги отвя. Останах сам в своята тъма. Прониза ме нещо в сърцето, усетих
 колко остро е то. Не отворих очи, но разбрах, че е на съдбата длето. Опита се тя
 да разбие, привидно каменното ми сърце, но то още бие и обича едно лице. Огън
 се разбушува около мен, и запари по лицето и краката ми. Облиза очите ми и
 станах сляп. Изчезна и надеждата да те видя отново, превърна се погледа в олово,
 а сълзите на камък удариха и сякаш те метал завариха. Звънна всичко в последен
 стон. Превърна се в тиха мъгла и усетих как всичко замлъкна. Ти беше пред мен.
 Отново. Зарадвах се и понечих да стана, но тялото ми бездиханно падна пред теб,
 животът си отиде, отиде си един човек...