Гледаше го в очите. В красивите му очи, в които преди тя виждаше онова игриво пламъче, което ù напомняше, че той я обича. Сега погледът му бавно изстиваше, очите му се изпразваха и всичко изчезваше с бавна, болезнена скорост. Лицето му образува крива усмивка и, въпреки скритата омраза, която се съдържаше в нея, беше красива. Защото притежателят ù бе най-прекрасното момче на света. Защото на нея толкова ù липсваше да я вижда на лицето му.

                Отново съществуваха само тя и той. Чувството беше подобно на това, което изпита при първата им среща, но този път знаеше, че е за последно. Стремеше се да запомни всичко такова, каквото си е, за да си спомня с подробности за тази тяхна последна среща през безсънните нощи, които прекарваше. Познатото кафене, многото хора, които в дадени моменти просто изчезваха, ужасният студ навън и уж приятно топлата атмосфера вътре, двата стола, на които един срещу друг седяха, чашите с горещ шоколад, сложени на малката масичка между двамата и онова несравнимо усещане за присъствието и съществуването му, макар че скоро щеше да се изпари също като парата, която излизаше от чашите им и се губеше в пространството, напълно забравена.

                Тя се опита да се усмихне, ала резултатът не бе сполучлив. Той не реагира. След малко момичето стана и облече палтото си. От него извади гладък бял плик и леко го плъзна по масата към него. Устните ù тихо прошепнаха само една дума – „Сбогом!” - и тя излезе от кафенето. Той я проследи с поглед, надявайки се тя да се обърне и отново да види прекрасните ù очи. Ала тя изчезна зад сивия ъгъл без да погледне назад, отнасяйки със себе си сърцето му. Беше си отишла завинаги... Върху белия плик паднаха горещи сълзи, отронили се от студените му очи. Вече нищо нямаше да бъде както преди. Всичко беше свършило.