Гледаше го в очите. В красивите му очи, в които преди тя виждаше онова игриво пламъче, което ù напомняше, че той я обича. Сега погледът му бавно изстиваше, очите му се изпразваха и всичко изчезваше с бавна, болезнена скорост. Лицето му образува крива усмивка и, въпреки скритата омраза, която се съдържаше в нея, беше красива. Защото притежателят ù бе най-прекрасното момче на света. Защото на нея толкова ù липсваше да я вижда на лицето му.
Отново съществуваха само тя и той. Чувството беше подобно на това, което изпита при първата им среща, но този път знаеше, че е за последно. Стремеше се да запомни всичко такова, каквото си е, за да си спомня с подробности за тази тяхна последна среща през безсънните нощи, които прекарваше. Познатото кафене, многото хора, които в дадени моменти просто изчезваха, ужасният студ навън и уж приятно топлата атмосфера вътре, двата стола, на които един срещу друг седяха, чашите с горещ шоколад, сложени на малката масичка между двамата и онова несравнимо усещан ...