Последно съчувствие
Знаех, че скоро ще умра. Време ми беше за последно да подредя душата си и да събера силите ù. Излязох навън.
Градината светеше в синьо-зелена пролетна светлина и птиците още пееха, макар, че отдавна беше мръкнало. Хълмът беше нависоко и можеше да се види в далечината градът, който проблясваше приглушено. Знаех, че тази нощ щеше да ми бъде последната и ми се щеше да остана наистина сам.
Коленичих и започнах да се моля. Но странно – думите, които шепнех, мислите, които търсех, се разпиляваха като вятъра, а сърцето ми беше празно. Нима не бях готов да умра? Нима се страхувах от смъртта?
Изведнъж ме облада глад от тъга. Толкова бях уморен, че пожелах съчувствие. Когато човек умира, става малък и търси ръката, която да го погали отново по косите. Изведнъж поисках да заплача и някой да види сълзите ми и кротко да ги избърше.
Но не трябваше... Чувствах, че така предавам себе си и всички около мен, че тази слабост се нарича страх от смъртта и желание да поживея още малко. Ч ...