Последно съчувствие
Знаех, че скоро ще умра. Време ми беше за последно да подредя душата си и да събера силите ù. Излязох навън.
Градината светеше в синьо-зелена пролетна светлина и птиците още пееха, макар, че отдавна беше мръкнало. Хълмът беше нависоко и можеше да се види в далечината градът, който проблясваше приглушено. Знаех, че тази нощ щеше да ми бъде последната и ми се щеше да остана наистина сам.
Коленичих и започнах да се моля. Но странно – думите, които шепнех, мислите, които търсех, се разпиляваха като вятъра, а сърцето ми беше празно. Нима не бях готов да умра? Нима се страхувах от смъртта?
Изведнъж ме облада глад от тъга. Толкова бях уморен, че пожелах съчувствие. Когато човек умира, става малък и търси ръката, която да го погали отново по косите. Изведнъж поисках да заплача и някой да види сълзите ми и кротко да ги избърше.
Но не трябваше... Чувствах, че така предавам себе си и всички около мен, че тази слабост се нарича страх от смъртта и желание да поживея още малко. Че онова, в което вярвах и правех, щеше изведнъж да се срути позорно, заедно с мен и цялото ми дело. Ако поисках милост и я получех, щях да имам съдбата на обикновен човек. А нали цял живот копнеех за саможертва, истинска чиста и свята саможертва. Знаех, че който беше поискал отсрочката, винаги я получаваше поне веднъж, а после умираше незабележимо. Затова сега я поисках с половин уста:
„Отче Мой”, казах, „ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти.”
Знаех, че Господ чува мислите ми и ги затаих. Нима не се досещаше какво искам сега, в този час, толкова малко!
Огледах се и се ослушах: птичките пееха любовните си песни, небето беше спокойно, никакъв друг знак, никаква поличба. Тогава се сетих за Петър и другите. Трябваше да поприказвам с някого.
След минута ги видях налягали на земята. Всичките спяха дълбок и тежък сън. Или може би се правеха, че спят. Как се говори с осъден на смърт като мен, знаех, че никой не иска да го прави. А може би изобщо не вярваха в това, което ме чака утре. Дали трябваше да ги будя?... А и от дете изпитвах ужасно неудобство и нерешителност да будя спящите...
После ме обхвана един внезапен гняв и почти сритах Петър, първият ми грях през тази нощ. Идеше ми да му викна: „Толкова ли не можете да стоите един час будни заради мене!”, но го видях как изломоти и клепачите му залепваха и си казах: това е човекът, слаб и дребен, какъвто съм и аз, и ги оставих.
После внезапно един стих-молитва изплува в съзнанието ми:
Поне съчувствие ми дай,
когато си ме изоставил,
ти, Отче мой, пред моя край...
Но Бог мълчеше. Дори и птичките бяха изчезнали някъде. Беше станало тъмно като в гроб. Усетих душата си прескръбна до смърт. Седнах на един камък и сълзите сами рукнаха от очите ми...
– Аз съм – каза някой много тихо в тъмното – Дойдох.
Една нежна длан погали бузите ми и избърса мокротата.
Усмихнах се през сълзи. Беше Мария-Магдалена.
– Всички спят – каза – никой няма да разбере, че си плакал.
Под бялата ù забрадка, вързана под брадата ù, ме гледаше едно кротко и миловидно лице. Вече знаех, че още мога да плача, но още не мога да се влюбвам. Почувствах ужас в сърцето си. Какво беше любовта към ближните без любовта към единствената жена. Нима обичах само Бог и само той можеше да ме обича. Нима бях направен такъв, само за да изпълня онова, което Той иска от мене?!
– Защо дойде – казах – Той ли те изпрати?
– Послушах сърцето си – Мария се усмихваше щастливо – така трябваше.
– Значи Той те е изпратил!
– Не зная... Има ли значение, нали съм тук – после хвана ръката ми и я целуна.
Една буца тъга заседна в гърлото ми.
– Утре ще умра. Толкова е близко това и не ми се вярва.
– Ти ще идеш в царството небесно.
Въздъхнах тихо. Никога не успях да се видя отстрани и да оценя себе си. Да се разбера. Да си простя или да си повярвам. Ето сега, отново проявявам слабост.
– И ти ще дойдеш там горе, Мария – казах, – някой ден.
После не знам защо, протегнах ръка и я погалих. Бузата ù беше мокра.
– Защо плачеш, за мен ли?...
– Защото ми е мъчно.
– Обичаш ли ме?
– Не знам... – Мария наведе глава. – Вече няма значение. Просто ми стана жал.
– Вече съм готов да умра – казах. – Дори да страдам много.
Усетих пръстите ù на устните ми.
– Замълчи. Не говори за това.
После се сгуши в нозете ми. Забрадката ù падна и аз сложих ръце върху малката ù руса глава. Бе мигът на прощаването.
Мигът, в който мъжът трябва да се прости с жената, а жената – с мъжа. С другата половина от себе си.
Седях и не смеех да погледна нагоре.
© Раш Всички права запазени
Това - за съчувствието, ме прободе право в сърцето, докато четях разказа. И се сетих за Мийд.
Написал си нещо различно и силно. След този разказ човек притихва и се взира в себе си. По един невероятен начин ме прикани да мисля отново за това колко е човекът човек, за какво плаче душата му, с кого си говори, когато мълчи и отново за любовта и сълзите. Със сигурност написаното е странно. Странни са всички неща, които живеят в сърцето, но не говорим за тях...
Поздравявам те за това, което ни предлагаш днес, РАШ!