Вратата на тронната зала се отвори.

     - Намерих те, Астър! – извика неканеният гост, облечен в черна роба с качулка, която прикрива лицето му.

   - О, дойде по-рано, отколкото очаквах. Не успях да подготвя посрещане, каквото заслужаваш. – отговори благородникът, който седеше на своя златен трон.

    - Тази твоя студена усмивка…
    - Ужасен съм, нали? Винаги са ми го казвали! Но все пак съм високопоставен и талантлив. Всички таланти имат        своите странности. – надменно отвърна отговорникът, след което се засмя истерично.
    - Смееш се? – попита с недоумение гостът – Нима не знаеш защо съм тук?
    - Зная, зная! Искаш да ме… Астър погледна към земята и допълни – да ме убиеш, нали? Мен – своя баща!

    - Прав си. Имаш ли последни думи? – задавайки този въпрос, странникът извади своята сабя.
    - Всъщност имам… Имам…

    - Слушам!
   - Знаеш ли, Его… Човек е създаден със седем смъртни гряха. Ще попиташ кои са те... Superbia, invidia, acedia, avaritia,  gula, luxuria, ira.
Его погледна Астър с недоумение.
   - Но къде са ми обноските… Забравих, че не владееш латински. Нека ги преведа на език, който ти е понятен. Тези смъртни желания са горделивост, завист, леност,  алчност, лакомия, поход и гняв.
   - И какво от това Астър? Аз не съм човек! Аз съм хомункулус!
   - Прав си. Аз те създадох по свой образ и подобие. Вероятно поради тази причина не искаш да свалиш тази качулка от главата си. Не искаш да приличаш на своя създател. Аз ти дадох всичките си знания, които имах до момента на твоето създаване. Дадох ти и всички свои спомени. Дадох ти качества, които аз самият не притежавах, но най-вече…
Его погледна към Астър и стисна сабята си още по-силно:
    - Най-вече?
Астър се изсмя истерично:
    - Дадох ти своите седем смъртни гряха! Ти си просто съвкупност от пороци. Мислиш ли, че можеш да победиш мен? Вярваш ли на своите способности? Всъщност… твои ли са или на моето старо аз?
    - Какви ги дрънкаш, Астър? – изкрещя Его. – Как очакваш да повярвам на твоите думи като виждам как се държиш?
    - Как се държа?
    - Държиш се арогантно, а по-рано се нарече високопоставен и талантлив. Нима това не е гордост?
    - Не е. – отвърна безчувствено Астър – това са обективни факти, Его. Не се ли се замислял защо се казваш така? Ти си отрепка! Никога няма да ме убиеш! Ти си инструмент, който създадох, за да стана съвършен!
Его се затича към своя събеседник и извика:
     - Съвършени твари на този свят не съществуват! Съвършеният… съм само аз!
Астър се усмихна и си помисли:
      - Успях! Провокирах го. Много скоро ще разбере своето безсилие…

Его замахна със своята сабя с надеждата, че ще убие Астър с един удар, но вместо това, се парализира.

      - Това беше близо, Его! Сабята ти се спря на броени сантиметри от очите ми. Ако разполагаше с още 2,3 секунди, щях да съм безсилен пред теб. – той взе сабята на своя гост и я захвърли на земята. Изправи се от трона и добави – Спокойно, Его… парализата ще те държи още няколко минути. Знаеш ли какво се случи? Всъщност, дори да знаеш, не можеш да го кажеш… Речено на прост език – чувствата са отговорни за химичните реакции в телата ни. Провокирах те, за да объркам процесите, които се случват в теб… В резултат – те парализирах. Това е краят… Питаш ли се какво държа в другата си ръка? В тази, която е свита в юмрук?

Астър разтвори юмрука си. Его видя малкия червен камък с несъвършена форма.
      - Знаеш какво е това, нали? Всъщност… Защо те питам… Това е философски камък. С него мога да направя каквото си искам, но… ще го използвам, за да те убия. Сигурно си спомняш онзи готически роман, наречен „Франкенщайн“. Спомняш ли си какво се случи с докторът, създал и зарязал безименното чудовище? Истината е, че Вие, творенията, имате по-големи сили от нас, вашите творци, и лесно бихте могли да ни победили, но… Вие просто нямате душа… Нямате връзка с абсолютното на този свят. Време е да поправя грешката, че те създадох…
       Астър събра двете си ръце и извика:
      - Съвършенството не е за мен… Съвършенството… не е за никого от света на човеците. Няма да плача, когато те преобразувам в локва от кръв, хомункулус!
       От ръцете на Астър започна да струи червена светлина. Той стисна едната ръка в юмрук, а с другата докосна лицето на своя неканен гост.
      - Това е моето последно преобразуване. След малко повече от минута ще погълнеш кислорода от въздуха и ще избухнеш заедно с това място… Това проклето място, което отне половината ми живот… Сбогом, Его!
      Астър се затича към изхода на двореца си:
      - Време е да поправя грешките си… Сега всички ще повярват, че съм мъртъв… ще прекарам края на дните си далеч от всичко и всички като наказание за своята безкрайна греховност - мислеше си той.
Броени мигове след като излезе от границите на своето владение, дворецът избухна…
     - Сбогом, минало… - каза той и допълни – вече не съм благородник, рицар, или алхимик… вече съм… обикновен човек.