Посвещавам написаното на д-р Иван Гр.

  На масата сме. Мълчим. Пред мен чаша. Пълна.Пред него – бутилка, пълна.

Моята чаша се изпразва бавно, неговата бутилка седи недокосвана.

Не се бяхме виждали от години. Ей така ни разпиля живота.

Той е  син на леля ми, но от дете го наричам моето малко братче. Такъв го чувствам и  сега. В страни, по слепоочията косата леко посребряла. Рано му е още на малкото ми братче да побелява, но знам ли, живота си казва думата.

   Той е лекар. Потомствен – трето поколение, известна фамилия. Градът не е малък, но той беше наследил такъв авторитет, че всички го знаеха. Не се учудих, когато записа медицина. Просто нямаше право на друго, заради баща си , заради чичо си, заради дядо си. После започна работа в болницата. Падаше си малко бунтар, за това никак не се учудих, когато замина да оглави кабинета в едно село близо до града. Все пак, когато се видяхме го запитах, така по сестрински:

   -Защо, бе Ваньо?  

  -Ей така, и там хората имат нужда от лекар. Обичам свободата, възможността да съм аз самият и никой да не ми поставя летвата.

Почувствах едва скритото му  раздразнение и не продължих да ровя. После в разговор с леля ми разбрах, че конфликт с главния лекар го е накарал да поиска преместване. Това беше отдавна. Никога по-късно не съм отваряла дума.

И ето днес той сам започна.

Имаше си един състудент, Митко. Викаха си Ванката и Митака. Добро момче, възпитано и  интелигентно. Започна работа в същата болница. После разбрах, че е напуснал.

 -Защо?

-Ами така. Замина за чужбина.

 -Е добре. Ама там? Сигурно има някого.

 -И аз не знам съвсем точно какво стана. До последно криеше. После дойде да се сбогуваме. И ето вече... чакай да помисля. Седма година.

 -Там какво?

 -Абе те си имат друга организация. А и май не признават нашите дипломи. Та работи като медицинска сестра.

Както дъвчех щях да се задавя. Кашлях, кашлях. Пих вода.

 -Как да го разбирам?

Представих си го Митко. Два метра без три сантиметра, а за килограмите да не говорим.

 -Как сестра, бе Ваньо?

 -Ами така им казват. Не ме питай.

Разбрах, че не му е приятно. Май изпитваше нещо като срам или поне неудобство заради човека, когото е приемал като свой приятел.

Едва ли помена за баба ни, който ни беше събрал го е разстроил толкова, та той за всичко отбива номера.

 -Я кажи, братче, я кажи на кака, какво толкова те е ядосало?

Само това чакаше. Буре с барут и запалена клечка кибрит няма чак такъв взрив да предизвикат.

 -Той на мене, разбираш ли, како, на мене акъли да дава. Забрави как хленчеше в началото, колко му е трудно, сам, неразбран, проблеми от какво ли не естество. И сега.

Замлъкна за момент. Използвах паузата.

  -Въведи ме все пак. Нищо не разбирам.

 -Както казах, Митко замина.

 -Така. И после?

 -Та той днес си позволи да ме учи, мене, от хиляди километри акъл да ми дава. Как да постъпвам, как да се оправям в ситуацията споходила държавата ни. Кое е ценно и кое безценно за обществото ни. Ами като му е безценно да си беше седял тук бе! Я колко села дават мило и драго за доктор.

 Разярен, загубил самообладание. Взе бутилката, нервно я отвори и наля във водната чаша. Взе чашата. Поднесе я машинално към устата си и бързо я върна. Като, че ли се уплаши от нещо.

 -Снахата на леля Пеша. -  И вече на мен - Чакам една жена да ражда. Знаеш ли, како, нека сменим темата. Не мога да понасям, като почнат от оня  край на света да ми дават акъл как да живея- помълча, помълча и продължи - Късно е, иди да поспиш. Аз ще почакам още малко. Ако легна и заспя после жена ми няма да може да ме събуди, а чакам всеки момент да се обадят.

Прибрах се в стаята и докато се пооправя да легна чух шум в другата стая. Захлопна се врата, после току под прозореца се чу шума на излизащата от гаража кола.

 Сутринта седнахме да закусваме всички, без него. Докато изпием кафето и вратата се отвори. Ваньо влиза засмян до уши.

 -Родихме, родихме го юнака.

Седна до масата. Ръцете му премръзнали, ушите зачервени от студа, После поясни, че е карал на отворен прозорец, за да не заспи. Погледнах обувките, които не беше събул в коридора, бяха потънали в кал, лепкава, жълта, селска кал.

Станах, прегърнах го и му целунах ръка.

Не зная дали там на хиляди километри от тук  някой целува ръка  в знак на дълбока признателност на двуметровата мед. сестра Митак, когото тук с уважение и благодарност щяха да наричат докторе, независимо от всички проблеми на родното здравеопазване.