ГЛАВА 1
Ин и Ян
Колко време продължава човешкото съществуване? Шейсет, седемдесет години или за тези с повече късмет цели сто. За някой това може да е седмица та дори и по - малко. А наистина ли хората сме тук на този свят само и единствено да изчезнем някой ден. Може ли само тленната обвивка да си отива и душата да остава? Има ли въобще душа? Ами съдбата? Какво е карма? Ако съществува само тленната обвивка тогава защо разчитаме на нещо наречено късмет? Ако ще се събудим на този свят само за да затворим очи завинаги някой ден защо имаме надежда? Защо искаме да има утре? Защо се будим сутрин? Критиците ще кажат, че всичко си има научно обяснение и че подобно на животни ние търсим първичното, тоест така наречения инстинкт за оцеляване. Вярващите от своя страна веднага биха намесили Бог и пътя който той е предначертал за всеки. Атеистите ще се противопоставят с думите: “Ако има Бог защо той наказва добрите, а поощрява тези престъпили собствените му повели?”. В крайна сметка не се ли достигна до сблъсък между тези с едни твърдения и тези с други. Като се замислим няма ли винаги едно противопоставяне. Може или не може? Да или не? Правилно или грешно? Истина или лъжа? Добро или зло? Ин или Ян? Кое надделява? В приказките винаги добрите побеждават, в реалността не е точно така. Кой обаче разделя отборите на добри и лоши? И ако едните надвият над другите няма ли да има край на историята? А края на историята не означава ли и край на света? В крайна сметка не се ли оказва именно баланса задвижващата сила? Само ако се замислим ще видим, че това е така.
Има ден, но има и нощ. Деня сам по себе си е едно прекрасно обстоятелство. Слънчевите лъчи топлещи лицето, аромат на прясно окосена трева и пеещи птички. Каква идилия нали? Ами ако постоянно е ден? Ще си кажете страхотно. Колко време обаче? Няма ли да почнат да ви липсват безбройните звезди на нощното небе? Няма ли да ви натъжи факта, че никога повече няма да видите морския залез. Как умореното слънце се потапя в спокойните води, унасяйки се в заслужена сладка дрямка след добре свършената работа. Ами целувката за лека нощ от мама и тати? Защото ако има само ден, няма как да има нощ.
Има живот, има и смърт. Всички оплакваме смъртта и се радваме на живота, но отново двете са взаимно свързани. Нямаше ли целия създаден ред да се обърне дори само ако една сила надвишава друга? А кой създава този ред? Аз го наричам природа, но не ви обременявам с това понятие. Тя е тази, която се грижи за баланса във Вселената.
Историята, която ще ви разкажа е точно отчаяният опит на природата да опази този ред. Когато баланса е разклатен тя използва инструменти чрез които да върне нещата отново така както трябва да са. Точно такъв инструмент са и Потомците. Това са хора избрани от природата да носят тежкото бреме на неизмерима сила. Сила за която те не знаят до момента в който не е необходимо да узнаят. Силата се предава по ред, който не е ясен дори на мен. Защо точно ти или аз трябва да я притежаваме. С какво сме съгрешили за да бъдем натоварени с това бреме или пък сме я заслужили с добрината си. Защо ти и аз не може да бъдем заедно? Отклонявам се, а не трябва, но ако продължите да четете ще разберете за какво говоря. Петима души носят тази отговорност, ако някой от тях умре, отговорността се прехвърля на друг. Сами за себе си тези петима души не могат да използват тази сила. Как така да не мога да използвам нещо, което имам? Отново прищевките на природата. Можеш да помагаш на другите, но не и на себе си. Източника на тази сила не е вътрешната нагласа или духовното съзряване, а нещо което може да загубиш много по - лесно, твоята кръв. Кръвта, задвижващият механизъм на тялото е ключа, който ти помага да използваш тази сила за другите. Сила деляща се на пет основни преимущества носени от петимата потомци. Първо преимущество - живот. Само една капка кръв е достатъчна да върне към съществуването починалия или да те изцели от всяка една болест. Второто - късмет. Имате ли това преимущество трябва да сте сигурни, че ще успявате във всичко с което се захванете. Няма да има трудност, която да не може да бъде преодоляна. Трето - манипулация. Манипулацията ви дава власт. Всеки ще е в краката ви и ще изпълнява точно това което желаете. Четвърто - чиста физическа сила. Пето - смърт. От всички възможни преимущества, това е най - голямото проклятие. Кръвта става отрова, която спокойно може да унищожи цели градове за секунда. Няма как да остане нищо живо при допира на тази кръв. Тя е най - опасното притежание и най - тежкото бреме за човека, който я носи. От всички хора на света, точно този когото аз обичам я притежава. А да ви кажа ли каква е по - голямата ирония? Иронията е в това, че аз притежавам преимущество номер едно, а именно живот. Смешно нали? Как двата най - противоречащи се елемента ще се привличат по този силен начин. Това не е просто невидима връзка, а верига, която ни повлича и от която не можем да се измъкнем. А какво е началото на нашата история? Как пътищата ни се преплетоха? Ще започнем първо с него. Първо с Джейк. Причината за това е, че аз се появявам в доста по късен етап в историята. Появявам се като искрица надежда за него. Като стимул да продължи борбата си и да се изцели от вината си. Нека обаче да започнем нещата отначало.
ГЛАВА 2
Както споменах вече, природата е тази, която създава Потомците с цел да поправят баланса между добро и зло. Каква е причината за нарушаването на този баланс? Човешката злоба и алчност за притежание на всичко. Стремежа към власт и безсмъртие. Желанието да се наруши изконното право на живот. Мисълта, че един обикновен човек може да е съдник за мнозина. Години наред човешката раса получаваше предупреждения, огромни вълни цунами, страшни земетресения, смъртоносни урагани, зловещи вулкани. Как ние отвърнахме на тези закани? По абсолютно никакъв начин. Потомците са последния и отчаян ход на природата да ни помогне да се избавим от собствените си демони.
Осъзнавам, че това е правилно. Колкото и да вярвам в това обаче не съм съгласна точно Джейк да е наказан по този начин. Още преди да разбере за дарбата си ако мога да я нарека така, живота му не е бил никак приятен. Единственият начин да разберете за какво говоря е просто да се пренесем в неговия свят, преди да разбере на какво е способен. Нека видим неговото ежедневие.
- Мамка му, отново закъснявам за работа! Нали снощи нагласих тази проклета аларма... Какво е това сега? Чорапи, чорапи, къде сте? А ето те? Ами другия? В панталона от вчера. Със сигурност е останал там. Не няма го. Под леглото? Не и там го няма. Уволнението ми е в кърпа вързано. Някой ще забележи ли ако нося само един чорап? Все пак съм с обувки. Боже колко съм глупав, просто ще си взема чисти чорапи. Така, това е добре. Тази тениска, миризмата става. Живее се. Дънки... дънки... етооо. Така време е за закуска. Ауууууу.... кутретооо миии..... Болииии....
- Баткоооо пак ли ритна ръба на вратата? Ха - ха - ха! Всяка сутрин едно и също. Честно някой ден ще се наложи да ходим в болница заради това, ще си докараш травма така.
- Джесика млъкни и се приготви за училище. Автобуса ще мине след малко.
- Сър Джейк Фолпс ако искате да знаете вече съм облякла униформата си, изчистила съм стаята си и даже съм приготвила закуска, така че може да се присъедините.
- Ти си моето малко съкровище! Какво щях да правя без сестра като теб?
- Да страдаш, много да страдаш.
Само ако Джесика знаеше колко пророчески ще са тези думи, може би никога нямаше да ги изрече. Тези две самотни души се грижеха един за друг просто, защото нямаше на кой още да се опрат. Брат и сестра, сираци от малки, израснали по домове. Това, което им даваше надежда бе да чакат Джейк да навърши пълнолетие за да може да се установят и да се чувстват спокойни имайки едно ново начало. Точно това се и случи. Цяла година те живеят по този начин, борят се, не се отказват, защото знаят, че единият винаги ще стои зад гърба на другия. Порастването на Джейк бе изключително бързо. Още от десет годишна възраст той трябваше да е опора за малката си сестричка. Безброй пъти в главата му като на филм минаваше автомобилната катастрофа в която загинаха родителите му, но никога не можеше да си обясни как баща му загуби изведнъж контрол над управлението. Този момент му се губеше по странно необясним начин. Как така само той оцеля? Защо сестра му не беше с тях? Отговорите на тези въпроси щяха да го унищожат психически за това може би бе по - добре, че не знаеше. Не знаеше също и каква дарба притежава. Това, което знаеше обаче бе, че трябва да даде на сестра си цялата любов и грижа, която може за да се чувства тя пълноценна личност.
- Джейк има пратка за улица Райхаузен 26 етаж 3, ап. 33. Нали знаеш какво е номерология?
- Да, знам! Това обаче не променя факта, че това е твоят район старши.
- А ти нали знаеш, че само една моя дума пред шефа е достатъчна за да бъдеш безработен от утре, отделно и това твое системно закъснение. Ето днес отново. А и онзи апартамент ми се струва странен, няма шанс да отида там, това си е дяволска работа.
- Днес обещах на Джес да я взема от училище.
- А аз ти обещавам, че ако не изпълниш поръчката, няма да има проблем да я водиш и взимаш всеки ден, защото ще си безработен.
- Старши...
- Ти още ли си тук? Пратката е на рафта от дясно до голямата зелена кутия. И не забравяй. Доставяме бързо, навреме и с широка усмивка.
- Широка усмивка друг път. Мухльо, страхлив.
- Каза ли нещо?
- Не, просто от вятъра става шумолене.
- Но тук няма вятър. Ейй малък....
- Късно е, не можеш да ме хванеш, вече съм на колелото.
Може би за Джейк щеше да е много по - добре да бъде уволнен вместо да отиде на това място, защото точно от него започва всичко. Само ако беше закъснял още малко или да беше се противопоставил по настойчиво... Каква ирония е човек да не знае колко съдбоносен може да бъде всеки негов избор. В крайна сметка дори да беше избегнал ходенето до онази проклета сграда нямаше да има полза, защото те бяха по петите му. Кои са те? Това са онези, които не притежават силите на Потомците, но знаят за съществуването им и искат тази власт само за себе си. Неудобни политически лидери, журналисти, които прекалено много се ровят в съмнителни случаи, нагласяване на избори за управници, манипулация, предварително узнаване на важна информация. Представете си да имате всичко изброено, та вие практически ставате непобедими. Ариманите знаеха, че единственият инструмент, който може да им донесе това са Потомците. Тази организация на зли хора има за цел да събере всички Потомци и да използва силите им. Ресурсите, които притежава са насочени към откриването и залавянето на тези инструменти, защото според тях тук не става дума за личности. Не вярвам да има хора, които да смятат, че световния ред се определя от държавниците, а тези държавници биват избрани от народа честно и почтено. Организацията на Ариманите стои зад всяко едно голямо политическо, финансово и икономическо решение. Определяне на търговски пътища, шпионаж, информация. Те притежават цялата тази власт, защото държат три от потомците в ръцете си. Единствените, които още остават скрити за тях са именно носещите смъртта и живота.
Сградата към която се бе отправил Джейк се намираше в малка уличка изпълнена със смрад от мръсотията, която хората хвърляха от прозорците си. Ръждясали противопожарни стълбове се спускаха от съседните сгради, обградени от влажни кашони, използвани от просяците като заслон. Леки жени, които бяха готови на всичко за да се сдобият с поредната доза от местния дилър. Още с влизането в старата сграда Джейк бе потресен. Освен, че имаше вътрешното усещане, че няма място там, той остана силно изненадан от малкото детенце стоящо на стълбите пред него. Малкото му телце бе покрито с рани. Окото му бе синьо, а от носа му се стичаше струя алено червена кръв. Та това дете нямаше дори 7 години с какво бе заслужило такава съдба? Джейк го гледаше застинал от многото чувства, което се блъскаха със светкавична скорост в главата му. Той усети нежно и топло докосване по ръката. В мига, в който погледна надолу видя малката ръчичка на това дете. Отчаяния му зов за помощ. То стискаше ръката на Джейк с всичката сила, която имаше.
- Как? - едва успя да продума Джейк с треперещ глас
Дори не успя да довърши изречението си, когато бе повлечен от детето нагоре по стълбите. За негова голяма изненада те се озоваха именно пред апартамент 33. Джейк усети как детето пусна ръката му и видя, че тя бе се отправила в посока към вратата, която бе леко открехната
- Мама. Опасност. - точно след изричането на тези думи от апартамента се чу силен вик за помощ
Без да се замисли Джейк се втурна вътре. Едър възрастен мъж държеше кухненски нож и го бе насочил към майката на детето, която лежеше безпомощно на земята очаквайки съдбата си. При тази гледка единственото, което Джейк можеше да направи бе да хване ножа. Хващайки го за острието той успя да блъсне мъжа, но и да пореже себе си пръскайки кръв навсякъде. След това изведе жената от апартамента и заключи вратата, така че мъжът да не може да излезе.
- Госпожо, госпожо, добре ли сте? Боли ли ви някъде? Веднага ще повикам помощ, само запазете спокойствие. Вече всичко е наред.
Жената гледаше Джейк, след това погледа и се насочи към детето и. Тя посегна да го прегърне, но се строполи на земята. Беше мъртва. Нямаше порязвания по себе си. Нямаше и много сериозни наранявания от побоя. От какво умря така внезапно? От какво умря и мъжът в апартамента? От какво загина и малкото дете, което Джейк отмести от трупа на клетата му майка? Всъщност нищо не беше наред, всичко едва сега започваше, защото Джейк току що откри силата си. Защо в точно този момент?
ГЛАВА 3
Случайност. Така може да се определи момента в който Джейк откри силата си. Точно в мига, в който той влизаше в апартамент 33 на стотици километри от него се случваше нещо, което го касаеше пряко. Защо?
Валеше като из ведро. Тъмносивото небе щеше всеки момент да се сгромоляса върху земята. Гръмотевиците огласяха тихата улица, напомняйки военни действия. Проблясък на светкавица и още една. Мъж с кафяв шлифер се бе отправил към една от сградите. Постепенно забърза крачка. Това явно не помагаше, защото почна да тича. От какво се страхуваше? На малко разстояние зад него се движеше черен автомобил, в момента в който мъжа започна да тича и успя да влезе в една от сградите двигателят на автомобила угасна. От него слязоха четирима мъжа с тъмни очила. Още една светкавица, с нейна помощ можеше да се види колко студени и сериозни изражения имаха тези хора. Бавно те приближиха към същата сграда в която преди минути бе влязъл мъжът с кафявия шлифер. Защо не бързаха? Сякаш точно знаеха местоположението му? Как? Кой бе този мъж? Кои бяха те?
Групата се озова на покрива на сградата.
- Претърсете всяка педя от това място. Трябва да е тук.
- Ето те боклук.
Двама от мъжете завлачиха господина с кафявия шлифер към ръба на сградата.
- Мислеше си, че ще можеш да избягаш от Ариманите. Все пак дълго издържа преди да използваш силата си.
- Как? - каза мъжът с треперещ от студ и страх глас.
- Технологията на господин Фолпс. В момента в който Потомък използва силата си, ние можем да го намерим. Ти уби онези хора, а ние намерихме теб. Още съвсем малко ни остава и ще ви съберем всичките.
- Няма да позволя да ме използвате. Това не е редно.
- Не ти трябва да се притесняваш за това кое е редно и кое не. С твоя помощ или по скоро с помощта на кръвта ти ще постигнем много.
- Не ви ли стига това което имате? Тази ваша алчност няма да свърши добре.
- Ти си в много по неравностойно положение от нас. Трябва да се случи чудо за да се разруши нашата организация. Ние сме навсякъде. Знаем и можем всичко. Момчета отведете го.
- Няма да позволя да ме имате.
След тези думи господина успя да се откопчи от тези, които го държаха и се хвърли от ръба на сградата. В момента в който този господин направи последния си дъх, на много километри от него Джейк тъкмо хващаше острието на ножа. Силата на онзи мъж се прехвърли върху Джейк и го превърна в Потомък. Превърна кръвта му в най - смъртоносната отрова позната на човечеството. Джейк беше носител на смъртта.
- Как ще обясним това на шефа? Колко време ще отнеме да проследим следващия Потомък?
Позвъняване на телефон.
- Малоумници, трябваше да ми го доведете жив на всяка цена. Бързо се разкарайте от там, чакам Ви в щаба.
Щаба към който главорезите се бяха отправили на пръв поглед не приличаше на нищо повече от малка полупорутена колиба. В единия от ъглите на тази колиба стоеше стара и мръсна шапка. Тя напълно се вписваше с атмосферата на това място. Не беше специална, не се отличаваше по никакъв начин. Един от мъжете се приближи към нея, клекна бавно и с внимателни движения повдигна шапката. Под нея се намираше малък червен бутон. Мъжът натисна бутона и това което се случи след това може да се види само в някоя приказка. Целия под пропадна, а заедно с него и главорезите. Секунди по късно те се озоваха в един тъмен тунел, който водеше към малка светлина. С приближаването към нея тя ставаше все по - голяма, докато вече ставаше ясно, че това е стая. Мъжете влязоха в тази стая и извадиха от джобовете си малки монети. На едната страна на монетите имаше звезди. Трима от мъжете имаха по две звезди само един от тях имаше цели четири. На другата страна беше гравирана буквата “А”. Главорезите сложиха монетите в малък процеп на една от стените на стаята. Изведнъж се отвори врата, която водеше към щаба.
Безброй монитори, които бяха свързани с всички възможни камери, във всеки от краищата на света. Множество хора наблюдаваха тези екрани. В средата на това овално пространство имаше карта, а върху картата мигаше малка червена светлинка. Светлинка, която показваше началото на историята на Джейк. Светлина, която насочваше Ариманите към него.
- Некадърници, глупаци. Имахте една задача, една шибана задача и тя бе да докарате онова говедо живо. Толкова време ни отне да го намерим, а вие какво направихте, убихте го. Ще умрете всички, всички ви ще избия. Една задача.
Човекът от който се чуваха виковете бе висок и едър мъж. С късо подстригана кестенява коса. В светлосините му очи се четеше жаждата за кръв. Тънките му устни и правия нос подсказваха изключителната му безскрупулност.
- Кои от вас четиримата изпуснаха билета ни към безгранична власт?
Четиримата главорези бяха строени пред него като войници. След въпроса който Кроу зададе двама от мъжете застанаха крачка напред. Кроу грабна оръжието от кобура си и стреля два пъти. Единият куршум отиде право в челото на единия, а другия в челото на втория. Двамата се строполиха на земята. Секунди по късно вече плуваха в локви кръв.
- Почистете. - изръмжа Кроу.
Веднага дойде друга група мъже, които изнесоха телата.
- Ти. С четирите звезди. Жив си само защото извади късмета потомъка да използва силата си толкова бързо. Убил е мъж, жена и дете. Намерихме и точното му местоположение. След като лично изчистиш тази кръв отиваш там.
- Донесете ми парцал.
- Парцал. Смяташ ли, че наказанието ти ще бъде толкова леко. Искам да оближеш цялата тази кръв, така че да не остане дори петънце. Само още една грешка и е свършено с теб.
Мъжът гледаше Кроу право в очите, след което бързо сведе глава. Бавно се наведе и падна на колене, след това приближи главата си до пода. В този момент усети обувка която бързо заби главата му в кръвта. Двадесет години служба за организацията. Нокс бе най - вярното куче на Ариманите. Хрътка, която нямаше нито една провалена мисия до този момент. Начина по който си бе спечелил четирите звезди може да бъде описан само от най - добрият филм на ужасите. Това унижение което получи, начина по който Кроу го гледаше, обувката с която притисна главата му към пода, всичко това пробуди в него едно непознато чувство. В душата му се запали пламък, пламък който набираше сила и бе на път да се превърне в огромен пожар. Пламъкът на завистта и желанието за власт. Нокс вече не искаше да е хрътка, искаше да се превърне във вълк. Вълк, който да разкъса Кроу на малки парченца. След като почисти кръвта Нокс се отправи към мястото на следващия потомък. Той не искаше просто да изпълни заповедта. Вече имаше друго намерение. Намерение, което поставяше Джейк в още по - голяма опасност, защото Нокс бе тръгнал по петите му като кръвожаден вълк, а не просто като куче изпълняващо поредната заповед.
ГЛАВА 4
- Казах ти, че днес аз ще прибера детето. Той е мой син и трябва да прекарва време с мен.
- За теб работата е много по - важна от него. Няма да ти позволя да си играеш с чувствата му така както си играеше с моите.
- Катрин нямаш право да се държиш така. Има си съдебно решение. Уикендите е при мен. Взимам го от училище петък следобед и ти го връщам в понеделник.
- Сина ни не е пазарска чанта, която да разнасяме напред назад. Знаеш ли какво стана последния път като не дойде? Плака цяла нощ и не яде цял ден.
- Имаше отвличане нямаше как да го взема, но сега не е така.
- Както винаги да си полицаи е много по - важно за теб Трюман.
- Това не е вярно. Изчакай малко, някой е пред вратата на кабинета ми, ще довършим този разговор по - късно.
- Няма какво да довършваме, поведението ти е ясно. Отново случай и отново напразни надежди за детето ни. Точно заради това се разведох с теб. Повече не ми звъни и не търси сина ми.
- Катрин. Мамка му, затвори.
Старши детектив Трюман хвърли телефона си на пода и извади едно малко огледало от бюрото си. Беше едва на тридесет и четири години, но косите му вече бяха прошарени. Лицето му бе измъчено от множеството проблеми, но тъмнокафявите му очи все още имаха младежки пламък. Колкото и да не искаше да признае в думите на бившата му жена имаше право. Случаите винаги бяха по - важни за него. Той беше от хората, които винаги искаха да достигнат до края. Захванеше ли се с някой случай за него спираше да съществува всичко друго. Полагаше всевъзможни усилия да достигне докрай. Множество пъти се опитваха да го подкупват или заплашват, но той никога не поддаваше. За него професията полицай бе свято нещо. Той не вярваше в съдбата или в късмета. Осланяше се само на твърдите факти. Отново се почука на вратата на кабинета му. Това почукване накара Трюман отново да дойде на себе си. Той отново прибра огледалото и извика с остър и плътен глас: “Влез”.
Вратата се притвори леко и в кабинета влезе жена. Изглеждаше малко по - млада от Трюман. Облечена в широк костюм, който прикрива иначе нежните извивки на тялото и. Беше много трудно за жена да достигне до това ниво в йерархията на полицаите. Тя бе свикнала да прикрива всичко женско в себе си, за да може да я приемат като равна. Единственият, който я ценеше заради способностите и бе Трюман. Точно поради тази причина тя бе част от неговия екип. Двамата винаги се разбираха много добре и екипът им жънеше само успехи.
- Този случай е точно като за нас. - каза тя, подавайки папката, която държеше в лявата си ръка на Трюман.
- Добро утро и на теб Елза. - леко изсъска той с шеговит тон.
- Няма време за добро утро, просто отвори папката и ще разбереш за какво говоря.
Любопитството в Трюман се разпали. Той погледна рапорта и остана безмълвен. Забрави както за спора с бившата си, така и за сина си.
- Защо още стоим тук? Трябва да видя това с очите си.
Двамата бързо се озоваха пред апартамент 33. Пред вратата лежеше трупа на жената, а до нея този на малкото дете. Вените и на двамата бяха тъмно сини и силно изписани. Зениците на очите им бяха пръснати на милиони малки точици по цялото око.
- Пълно кръвно съсирване. Кръвта им буквално се е превърнала в прах. Патолог съм от години, но никога не съм виждал нещо подобно. Очертава се страхотен ден.
- От какво се е получило това съсирване? Как? - попита Елза.
- Ще разбера повече едва когато извърша аутопсията. За сега не мога да кажа нищо. Тези тримата са като енигма.
- Трима? - възкликна Трюман.
- Да! Вътре има още един мъж. - каза патологът.
Елза дръпна един от криминалистите, които събираха отпечатъци.
- Кой е съобщил за случая? Има ли някакви свидетели?
- Едно момче. Не пророни и думичка, изглежда е в шок, заради това казах да го откарат в близката болница.
- За сега той е единственият ни свидетел, но и главен заподозрян. - каза Трюман.
- Трябва да говорим с него веднага. - каза Елза.
- Добре. Аз ще се заема с него, а ти остани тук и виж дали криминалистите няма да изпуснат нещо.
- Разбрано. След разпита ми се обади.
- Разбира се!
Петнадесет минути по - късно. Трюман вече бе пред стаята в която стоеше момчето. Той пристъпи бавно. На болничното легло Джейк стоеше гледайки с празен поглед в една точка.
- Здравей. Аз съм старши детектив Трюман тук съм... - детективът не успя да довърши изречението си, защото се стъписа от поведението на Джейк. Той бавно и меланхолично завъртя глава към него. След като го стрелна с бездънния си поглед продума:
- Аз ли го направих?
След това не спря да се взира в Трюман.
- Аз ли го направих? - каза Джейк по - силно. - Аз ли го направих? Аз ли? Аз ли го направих? - истерично започна да вика Джейк.
Той пищеше с всички сили и дори за миг не откъсна погледа си от детектива. Сълзи се стичаха от безизразните му очи.
-Аз ли го направих?
В този момент в стаята влезе една от сестрите. Отиде до Джейк и му би инжекция със силно успокоително. Той бавно сложи глава на възглавницата като не спираше да повтаря: “Аз ли го направих?”. Накрая се унесе напълно и заспа. Трюман стоеше и наблюдаваше без да помръдне. Бе виждал всякакви престъпници. Такива, които отричаха, такива които лъжеха, такива които си признаваха. Поведението на Джейк не беше в нито една категория. Детективът вече знаеше, че той е убиеца. Усещаше го с всяка костица на тялото си. Едно не му даваше мира. Всичко бе твърде очевидно. Убиваш някой по начин по който дори патолог с огромен опит не може да определи и след това се сриваш психически. Полагаш сили да измислиш перфектното убийство, но защо точно на тези хора? Защо първо е извел жената и детето? Какво е правил в този квартал? Дрехите му не са особено скъпи, но са чисти и подбрани с вкус. Тоест може да не е богат, но финансовото му състояние не е лошо. Какво е правил в онази дупка? Наркотици? Не, не прилича на наркоман. Телефона на Трюман позвъня и това прекъсна мислите му.
- Нямаш си представа какво открихме в апартамента. Та това си е чисто биологично оръжие. Криминалистите са смаяни. В момента пътуваме към лабораторията. Защо този камион ни блокира пътя? Какво се случва?
Изстрели. Много изстрели.
- Елза. Елза какво се случва? Къде точно си? Елза!
Връзката се загуби. Изглежда, че този случай е много по - сериозен дори от най - смелите представи на Трюман.
- Проследете телефона на Елза. Искам адрес веднага.
След като чу това, което искаше старши детектива пусна телефона и хукна към мястото на престрелката.
© Тара Димитрова Все права защищены