Прашасали спомени 7
Произведение от няколко части към първа част
Зимното слънце проби окончателно през облаците,.. огледалата блестяха...
Обясних набързо направеното, подадох и лист с новите координати на огледалата...старшина Кашева изчука по морза неразбираен код за мен
- Дай координати на НП то, и новите на примамката...
Изчука и тях по морза...
Не след дълго в далечината се появиха два самолета, летяха над реката,.. направиха завой и пикираха над огледалата,..направиха нов завой, снишиха се и отново пикираха там,.. после отлетяха...
Радиостанцията мълчеше...
Мълчахме и ние,.. вперили очи в радиостанцията и със слушалки на ушите...
- Дали успяхме, войнико..
- Съвсем не знам другарю старшина, командването ще реши...
На другия ден дадоха отбой.....
Стршина Кашева я повишиха тогава в чин младши лейтенант...
- Какво се замисли така, господине - прекъсна мислите ми тя - Хайде, ела да пийнем кафе,.. аз черпя, като домакин де...
Вървяхме бавно, небързащи за никъде,...войникът от паметника сякаш се усмихна дружелюбно...
- Та за моя хубавец - наруши мълчанието тя след глътка кафенце - Излизам от работа и дежурния по КПП , ми казва
,Ето този господин вас чака,.. гледам моя бившия '' Моля ти се сгреших,.. искам да се върна обратно
при теб..''.. гледам го, слаб, брадясал, няма и следа от напереността му едно време,.. изгледах го безизразно, '' Слушай какво, когато имах нужда от теб, нужда от мъж, ти се увлече по младата си колежка,... За какво си ми сега,..Марш от тук,.. аз съм те изтрила от живота си и този на децата..''
Дали е заплакал, дали е останал като тряснат , така и не се обърнах да го видя,...
Дойдоха промените, пенсионираха ме с чин майор, успях поне да завърша Военното училище във Велико Търново,...закриха казармата, разграбиха, пардон разпродадоха имуществото, военната техника замина някъде,.. остана само паметника...Опитах се да заживея при децата,. или на село,..какво да правя там, не познавам никого,.. моят живот е тук, тук се чувствам аз,.. тук са спомените ми.Много от офицерите и статшините заминаха по родните си места,.. а аз останах тук..
Бях кмет,.. после два мандата заместник кмет, бях балансьор между партиите,.. помагах на хората с каквото мога...Ох, аз много се разприказвах,.. да тръгвам,.. а, ти ако ти се отвори път насам, обаждай се,.. то само аз поставям цветенца на паметника,.. та един ден ако няма....
Погледнах след нея, в едната ръка стискаше чантата, а с другата сякаш маршируваше....
Ще се поразходя,.. малък град, с едно бонбонче лукче можеш да го обиколиш,...няма разкопани тротоари, та ако задремеш ходейки да попаднеш в някоя дупка...
Минах покрай терасата на сладкарницата, тогава й казвахме Лас Вегас, много сме знаели къде е това Лас Вегас,,, а, ето това е Болницата, как се е запазила, е как , нали ройона беше голям...
Няма и хора мотаещи се по улиците....
Прибирам се през площада към хотела,... ех, едно време марширувахме тук на всеки празник,... железните налчета на обувките ни кънтяха по паветните блочета,...вечерно време имаше заря, гърмяхме с халосни патрони от някое балконче, стреляхме сигнални ракети в небето,.. народът ликуваше,... мощно ура ехтеше из градчето придружено от военната духова музика....
/ следва продължение /
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Petar stoyanov Все права защищены
