- Мамо, мамо, виж какво намерихме! Мамо, нека го задържим, мооля те, много, много - дъщеря ми Яна нахлува с боси и прашни крачета по току-що измития под, а зад нея пристъпят, видимо развълнувани двете ù приятелки от съседния вход
Катя и Елена, с които са почти винаги заедно и в училище, и в квартала.
- Мамо, нека да му помогнем, нека го задържим, у Катя не може - те имат котарак, а Лена имат куче - продължава Яна словесния си водопад и протяга към мен свитите си длани, в които едва сега съзирам малко птиче – голишарче.
Прилича на лястовиче, още е с жълто по човката, има и дълги пера по крилете, явно още се учи да лети.
- Мамо, моля те, моля те. Ти си толкова добра, нека да му помогнем - продължава с агитацията си Яна.
Знам че като си науми нещо винаги успява да го постигне. Всъщност нямам нищо против животинката, но последния опит да помогнем преди година на едно такова мъниче приключи с неблагоприятен край за пиленцето и Яна дълго страда.
Въздъхвам, поемам животинчето от ръцете ù. Сърчицето му бие учестено, очичките му са затворени... Може да е обезводнено.
- Яни, донеси малко вода - разпореждам се като военачалник пред полесражение аз.
За отрицателно време щерката е донесла чаша вода, изтърбушила е картонената опаковка от новия ми парфюм и я е постлала с един свой чорап.
Птичето не пое водата, извъртя главичка и само се намокри, а
мокро изглеждаше още по- жалко и нещастно.
- Може би е гладно - предположи Яна и донесе трохички хляб. Опитахме се да му сложим една в човката, но то отказваше да отвори уста и само въртеше главичка настрани и писукаше жално.
- Яж, миличко, яж да пораснеш - подканяше го с нежен гласец почти разплаканата Яничка.
- Може би иска мухи – предположих - майка му едва ли му носи трохи в гнездото.
Трите девойчета вкупом подгониха мухите по терасата.
Хванаха няколко и се опитахме да ги напъхаме в гърлото на пилето, но то упорито отказваше да отвори човка.
Накрая приложих сила и успях да вкарам в гърлото му една. Пиленцето завъртя глава и мухата излезе от човката и цопна на пода.
В главата ми се зароди план „В”. Преоблякох се и сподирена от „Корпуса на спасението”, заедно с птичето тръгнахме към кварталния зоомагазин.
Жената, която работеше там беше зоотехник по образование, разбираше от болести и хранене на животинки и щеше да помогне.
Обаче... Ядец! Магазинът се оказа затворен. Зоотехничката щеше да отсъства няколко дни. В последния момент преди да се обърна съзрях телефонния номер на входната врата до табелката с работното време.
Набрах. И дамата вдигна. Обясних ù за какво става дума.
Тя препоръча да даваме вода с капкомер, а за храна да използваме бели червеи. Каза още да го претеглим за да сме наясно с какво количество да го храним.
Върнахме се вкъщи, намерихме капкомер и успяхме да напоим пилето с няколко капчици.
Открихме кухненската везна и с общи усилия установихме, че мъничето тежи почти 15 грама.
Остана въпросът откъде да намерим бели червеи.
- На Сашо от нашия вход, баща му е рибар сигурно има, ще отидем да поискаме, предложи Лена и „Корпусът на спасението” се изпари.
Птичето заспа в импровизираното си гнездо.
Входната врата се хлопна и мъжът ми - Камен си дойде за обедна почивка.
Аз в суматохата дори не си помислих за готвене. Нищо ще поръчам по телефона от кварталния ресторант нещо бързо... Дадох заявката и докато чакаме започнах да му разказвам птичата одисея.
Той се разсмя, погледна пилето и заяви, че това е обречена кауза.
- Кажи го на дъщеря си - подхвърлих с половин уста.
За вълка говорим и той...
Яна и ордата ù нахлуха с разочаровани физиономии, защото се оказа, че рибарят от съседния вход не разполагал с необходимия ни хранителен ресурс.
- Сигурно ги продават в ловно - рибарските магазини - предположи Камен.
Яна захапа репликата и извърна разплаканата си физиономия към баща си:
- Татенце, нали ще отидеш да купиш, ти с колата, за колко ще отидеш и ще се върнеш – Мооля те, тати, направи го, направи го.
Яна винаги е въртяла баща си на малкия си пръст и е пресичала в зародиш всички негови опити за възпитателно дисциплиниране.
Знаех си че и сега „Макаренко" няма да устои на погледа на малката манипулаторка.
След по-малко от час се върна с малка пластмасова кутийка, в която бъкаха въпросните червеи.
- Ооо, не!- заявих, ужасено - това не го пипам с голи ръце чудо да стане.
- Ужасни са- простена Яна и обърна умоляващ поглед към баща си- татенце, нали знаеш колко те обичам?
- Знам - отвърна, Камен храбро взе една гадинка и я навря в гърлото на птичето… После още една, и още една.
- Край - петнайсет му стигат за днес - другите за утре. Птиците ядат по веднъж на ден. Хората - когато могат - погледна ме укорително той и въздъхна - Връщам се в офиса.
- Доставката от ресторанта тъкмо пристигна. Чакай да ти сложа в кутийка там ще си хапнеш- разтичах се.
- Остави, няма време. Пък ако прегладнея ще си поръчам бели червеи - усмихна се той и излезе.
Надникнах на терасата - птичето спеше...
Нахраних момичетата, изпратихме гостенките, а Яна насочих към банята и ù припомних, че има задължителен списък книги за през ваканцията. Дяволчето се врътна към стаята си без възражения.
На другия ден, птичето изглеждаше доста по-бодро, и всички от „Корпуса на спасението” бяха щастливи.
Неочаквано се обади и госпожата от зоомагазина.
Докладвахме за извършеното с очакване за похвала, но тя се изуми.
- Как така цели петнайсет наведнъж. Според теглото му се полагат само пет на ден. Ще го уморите, бе хора!
И как така цели, не знаете ли, че трябва да са нарязани на дребно преди да се предложат. Като ги глътне живи може да му пробият чревцата.
- Но то е добре и видимо е здраво. До няколко дни със сигурност ще излети- обясних аз.
- А, тая няма да стане! - прекъсна ме дамата - Птичето е паднало отвисоко, може да има вътрешни наранявания и кръвоизливи затова трябва да бъде транспортирано до София в Специализирана клиника, да му бъдат направени изследвания и тогава да бъде пуснато да лети.
- Но нали така ще се отдели от своята зона на обитание - парирах предложението аз.
- Нищо подобно! Птиците имат отлично вродено чувство за ориентация, та те преминават хиляди километри като мигрират, та някакви си триста километра ли ще ги спрат.
Утре занесете птичето на шофьора на автобус на фирма „Груп” тръгващ за София в 9.30ч. от Автогара Юг и кажете че пратката е за „Ориент”.
Аз ще се обадя и там ще го посрещнат. Не се безпокойте вие направихте всичко необходимо, оттук нататък поемаме ние.
На другия ден с момичетата отидохме до автогара Юг и предадохме малкия пътник на шофьора, като му платихме и препоръчаната от госпожата сума.
Той пое внимателно кутийката, ухили се лукаво и каза:
- Ооу, от „Ориент” ще са много доволни!
Минаха два месеца и историята отшумя. Яна упорито се взираше в птичите броеници по жиците и все чакаше нейното птиче да кацне на нашата тераса за да благодари, но ù обяснихме, че то сигурно вече пътува на юг и може би чак догодина ще дойде отново при нас.
После нова емоция измести старата. Сестра ми, която от години живее в Щатите, се обади че ще си дойдат със съпруга си в България за месец и ще минат да се видим.
Мъжът и е поляк, работи като мениджър в голям ресторант в Чикаго и хапването му е голяма страст.
Треската по посрещането в кулинарен аспект ме залюля на едри вълни.
А Яна подскачаше от радост и нетърпеливо броеше дните до пристигането на леля си и очакваните от нея подаръци.
Най-после, с ден закъснение пристигнаха. Вечерта седнахме на масата, вдигнахме наздравици. Забъбрихме.
- Защо закъсняхте? - попита Камен - нали още вчера трябваше да пристигнете у нас?
- Ох, нали го знаеш моят Войтех, с неговите кулинарни изкушения. Като разбра, че и в София има ресторант от веригата „Ориент”, реши непременно да го посетим и да им пробваме кухнята.
Там вечеряхме панирани бейби лястовици със сос от манго и авокадо.
Хубаво готвят - облиза се сестра ми и се изви към Яна:
- Пиленце, ти защо не ядеш?
© Дочка Василева Все права защищены