- Мамо, мамо, виж какво намерихме! Мамо, нека го задържим, мооля те, много, много - дъщеря ми Яна нахлува с боси и прашни крачета по току-що измития под, а зад нея пристъпят, видимо развълнувани двете ù приятелки от съседния вход
Катя и Елена, с които са почти винаги заедно и в училище, и в квартала.
- Мамо, нека да му помогнем, нека го задържим, у Катя не може - те имат котарак, а Лена имат куче - продължава Яна словесния си водопад и протяга към мен свитите си длани, в които едва сега съзирам малко птиче – голишарче.
Прилича на лястовиче, още е с жълто по човката, има и дълги пера по крилете, явно още се учи да лети.
- Мамо, моля те, моля те. Ти си толкова добра, нека да му помогнем - продължава с агитацията си Яна.
Знам че като си науми нещо винаги успява да го постигне. Всъщност нямам нищо против животинката, но последния опит да помогнем преди година на едно такова мъниче приключи с неблагоприятен край за пиленцето и Яна дълго страда.
Въздъхвам, поемам животинчето от ръцете ù. Сър ...