Коледа. Ден, в който около празнична трапеза се събираше цялото семейство. В къщата гореше не само огъня в камината, а топлина идваше и от споделените думи на хората, които в забързаното ежедневие живееха далеч един от друг. 
Иван живееше в голяма къща, близо до центъра на малък град. Имаше син и дъщеря, които работеха в далечни градове. Идваха си много рядко в бащината къща. Преди две години след заболяване бе починала съпругата му. Всеки ден самотата правеше компания на възрастния мъж. Той не смееше да търси по телефона своите деца. Не искаше да ги притеснява. Трепереше от радост, когато му звъняха и чуваше любимите си гласове. Дните минаваха бавно и спомени от щастливия живот, който имаше семейството преди, натъжаваха Иван. Наближаваше края на годината. Дни, в които старият човек усещаше най-силно тъгата. Липсваше му сродната душа, с която беше споделял и хубави и лоши неща. Ето, че една сутрин, Иван премести квадратчето на календара и пред очите му се очерта 25 декември. Всяка година, на този ден в къщата се събираха всички. 
Беше студено. Имаше сняг и комините пушеха. Иван се съби по-рано от обикновено. От вълнение дори не искаше да закуси. Облече се и излезе. Взе греблото и започна да чисти снега. Стигна до пътната врата. Изчисти и на пътя. Прибра се премръзнал. Беше си приготвил дърва от предния ден. Запали камината. Отвори прозореца да се проветри. Погледна часовника. Колко бавно минаваше времето, сякаш минутата беше ден. Пусна телевизора и седна на диванчето. Облегна се и затвори очи. Трепна, когато чу как звъни звънеца. Скочи и се втурна към вратата. Едва успял да отвори, вече две малки момчета го прегръщаха през краката.
-Добре дошли! Добре дошли! -каза развълнуван Иван.
-Добре заварили, тате! - отговори дъщеря му, Ирина.
-Хайде, влизайте на топло.
Стаята, в която само преди час бе тиха, се изпълни с детски гласчета. Ирина съблече якетата им, сложи ги на закачалката и каза на баща си:
-Тате, сега ще почна да готвя, за да може да стигне времето, за да направим трапезата.
Иван се усмихна, погледна през прозореца и каза:
-Добре, брат ти сигурно ще закъснее, но каза, че ще дойде.
Ирина наведе глава. Взе метлата и започна да мете пода в стаята. Неволно бутна с крака си един стол, който бе до прозореца и каза:
-Личи си, че тук няма жена. и този стол, как не го махна, само пречи. 
Иван погледна дъщеря си и рече:
-Нека стои. Пречи ти, защото не си свикнала с него. Нали живееш далеч.
След като почисти, младата жена извади от чантата кори за баница, яйца и сирене и ги сложи на масата. Докато Ирина приготвяше баницата , Иван едва укротяваше немирните момчета, които се бореха на земята. Звънецът отново звънна и вратата се отвори от млад мъж. Той остави чанта до масата и прегърна своя баща. Децата се втурнаха към новопристигналия и получиха по един шоколад от него. 
-Добре дошъл, Краси! - каза Иван.
-Добре заварил, тате! -отговори Красимир и кимна за поздрав към сестра си.
Младият мъж си съблече палтото и го остави на закачалката. Седно до баща си на дивана и се усмихна, докато гледаше, как децата си разпечатваха шоколадите. Ирина готвеше. Вземаше продукти, които бе донесла, добавяше подправки, останали в шкафа и когато храната бе готова, тя се обърна към двете момчета:
-Хайде, деца! Тук са салфетките, тук са вилици и лъжици. Вижте колко хора сме и ги сложете на масата. Пред всеки човек, вилица, лъжица и салфетка. Както е у дома.
Красимир стана от мястото си и се запъти към мивката. Неволно бутна стола, който стоеше под прозореца и присви очи от болка. Не каза нищо, изми се и седна отново на дивана. Масата бе отрупана с храна. Иван наля в три чаши вино, а в други две, безалкохолно. Семейството беше около масата. Децата спореха за това, кой има повече в чашата си. Ирина се мъчеше да ги усмири. Красимир мълчеше. Иван беше вдигнал своята чаша и искаше да вдигне наздравица. Но беше шумно. Ирина и Красимир не си говореха от много години. Заради беднотията на семейството, право да учи имаше само едно от децата. Родителите бяха решити това да е дъщерята. И тогава Красимир си бе внушил, че повече внимание се даваше на сестра му.
Празничната трапеза очакваше топлите думи на старият мъж. Децата тропаха с вилиците по масата, а другите, без да искат, сякаш невидима сила ги караше да поглеждат към стола, на който никой не сядаше. Иван остави чашата на масата. Стана от дивана и отиде до прозореца. Взе стола и го остави до масата. Седна и вдигна чашата си. В стаята беше тихо. Такава тишина, че дори се чуваше как пукат дърветата в камината. Старецът погледна празния стол до себе си, обърна се към своите гости и тихо каза:
-Ето, че сега се събрахме всички. 
Ирина, Красимир и немирните момчета гледаха към Иван. Вдигнаха чашите си.
-Деца! - каза възрастният мъж. - Коледа е. Отново сме заедно. Нека да благодарим на Бог, че ни е дал храната за тази празнична трапеза. Благодарен съм, че ме среща отново с моите деца и внуци. Нека си простим грешките, които неволно или нарочно сме сторили. Защото грях се прощава, но човек се не връща.
С едната ръка Иван държеше чашата, а с другата избърса сълза. Погледна към стола и се усмихна. Сложи все още неизсъхналата си длан на облегалката и каза:
-Ти винаги ще ни липсваш. Но столът още носи топлината, с която гради дом и семейство. Виж, какви деца пораснаха, виж внуците ни, всички сме тук. И камината гори. Топло е, но не си говорим. Само момчетата се смеят, но защото са още малки и не знаят какво е злоба, лъжа и обида. Не си празен стол, няма и да бъдеш, докато те помним.
Иван остави чашата на масата и седна. Всички гледаха към стола, в който никой не седеше. Едното от децата попита:
-Дядо, баба добра ли беше?
Другото каза:
-Разкажи ни, дядо!
Иван говореше тихо, но всички го чуваха. Разказваше интересни случки от миналото. А спомените се сляха с огъня от камината и топлеха стаята още по-силно. Ирина беше опряла глава в рамото на брат си и слушаше тези толкова мили истории. Децата се намесваха в думите на Иван и питаха за всичко. Ирина и Красимир разказваха също за своето детство. Трапезата вече беше наистина празнична. Иван замълча за миг, погледна кръм празния стол, усмихна се и продължи топлите си разкази.
Празният стол носеше уюта и топлината, която както някога, така и на този свят ден отново успя да стопли отношенията в семейството. Без думи, без жестове, само със спомените за живота си, толкова скромен и тих, че се бе побрал в един празен стол. И толкова значим и незаменим, че бе невъзможно да бъде забравен никога.
Във всеки дом има поне един празен стол.
Нека да усетим присъствието на хората, които ги няма вече между нас.

Явор Перфанов
25.12.2018
Г. Оряховица