Ръцете ми галеха мраморната плоча вече половин час. Бяха замръзнали, чувствах студ в цялото си тяло. Започнах да почиствам отново снимката, когато погледът ми се спря на фенера: до свещите в него имаше някаква хартия. Отворих, разгънах...

„Кирчо, мой скъпи Зайо, след толкова години още не мога да свикна, че не си част от живота ми. Понякога си мисля, че вечерта ще дойдеш до квартирата, ще замериш стъклото с камъни, ще запееш някоя песен отдолу, аз ще отворя прозореца и ще се провикна, че си хулиган, а ти ще отговориш, че си Сирано дьо Бержерак или Ромео, каквото си избера, но да сляза при теб и да се разходим по стъргалото... Но тогава синът ми ме вика да му проверя домашните или да видя как се е превърнал в рицар...

Понякога го съдя, че не прилича на теб, а на баща си... Изпитвам и гняв, а това ме прави лоша майка и започвам да обвинявам себе си... После пак сграбчвам снимката ти и... и ние се разхождаме по стъргалото... Липсваш ми, Зайо, не мога да свикна без теб!

Завинаги твоя, Пух”

Юлия беше започнала да ме кани редовно на кино. Всяка седмица, щом имаше прожекция, тя ме канеше. Обикновено имаше някакви билети, които никога не разбирах откъде са попаднали, и ние само трябваше да ги използваме. Разбира се, че приемах. В столовата винаги ме намираше и обядвахме заедно. Ако колегите вече бяха заели всички места на масата, тя сядаше някъде наоколо и ме гледаше с онзи женски поглед, на който само мухльо не би отговорил. А аз не бях! Бях млад, проектант, знаех, че хващам окото, а и свирех на цигулка. Бях обаче и доста свит и трудно общувах, а тази много красива жена винаги намираше начин да е с мен или край мен и да ми показва одобрението си. Започнах да се харесвам в очите ù и скоро забравих смущението – приемах всяка покана, дори сам започнах да я каня на разходки. Беше се появила отникъде, как не я бях забелязал досега?

Отпуснах се напълно. Разказвах ù за голямата машина, която скоро ще имаме в завода, за руснаците, които през месец бяха в командировка при нас, шегувах се. Шегувах се пред Юлия, както се шегувах пред родителите и цигулката си. Смеехме се и с всеки следващ миг се чувствах все по-щастлив, спокоен и влюбен... Тя знаеше, че съм вдовец и с дете, но нямаше нищо против. Беше много топла със сина ми и скоро той започна да я приема като много близка.

Виждахме ли се със Стефан, тя държеше да бъде с нас. Казваше, че обича да ни слуша, когато свирим на цигулка и няма нищо против да слуша разговорите ни за машини и проектиране. Ревнувах от нейния интерес към Стефан, но в крайна сметка тя винаги беше с мен и успявах да пренебрегна тези си смущения.

Стефан беше физик и химик. Преподаваше в университета, работеше с някаква италианска лаборатория, разработваха някакъв проект, свързан с биофотониката. До голяма степен всичко това беше тайна, той се притесняваше от „уши” и не говореше много-много за тази си дейност. Ходеше рядко в Италия и обикновено беше свързано с преподаване в тамошен институт или експедиции, като тези, в които изследват вулкани. Никога не говореше пред Юлия за изследванията си. Повдигах ли темата пред нея – Стефан ме поглеждаше остро и рязко я променяше. Знаех, че е чешит, така че не го притеснявах дълго. За сметка на това обаче Юлия не ме оставяше намира, щом останехме само двамата – непрекъснато ме разпитваше за Стефан от въпроси за навиците му до това с какво се занимава точно в Италия, вярно ли е, че има лаборатория и тук, какви точно изследвания прави. Казвах ù, че самият аз не разбирам точно, че му помагам с неща, които са по моята част, но не зная със сигурност за какво е всичко това. В крайна сметка, знаех за биофотониката само колкото Стефан ми беше разказал. Разбира се, знаех, че благодарение на нея е възможно да се диагностицира раково заболяване на етап толкова ранен, че да бъде предотвратено развитието му. Да се контролира органичната материя и... не, не бях чак толкова запознат. Единственото, което беше сигурно е, че Стефан се беше посветил на идеята да предотврати раковите заболявания. За целта той обмисляше пътуване до Сибир, в някаква лаборатория. Нещо, което го вълнуваше неимоверно много – беше щастлив, че е намерил как да влезе там и много притеснен, защото беше чувал, че няма човек, който да е бил там и да е излязъл. Признавам, че за мен, по това време, тази история ме караше да се подсмихвам. Но Стефан беше сериозен мъж, така че по-скоро му вярвах. Няколко дни преди заминаването му, което официално беше към московски университет, Юлия ме попита дали е вярно, че той заминава за Сибир. Това отново събуди ревността ми – мислех, че е тайна, че само аз, единственият му приятел, зная истината, дори колегите му, с които разработва този проект, не бяха наясно, а ето, че се е разприказвал пред Юлия! А това със сигурност означаваше, че се е виждал с нея! Скарах се с Юлия. Също и не изпратих Стефан. Бях му ядосан и отказах да се видим във всичките единайсет пъти, в които ми се обади по телефона.

Петнайсет дни по-късно, много късно вечерта, Стефан ми се обади отново – върнал се. Трябвало задължително да говорим. Каза, че е много рисковано, но може би е по-рисковано да остави всичко за момент, в който ще се видим, така че искал набързо да ми разкаже отделни неща, с които се е сблъскал там. Бях изненадан, че се обажда на мен, а не на Юлия. Разбира се, че бях още ядосан, но и любопитството ми за тази тайнствена лаборатория беше голямо, така че само казах – слушам те. Каза ми, че е влязъл без проблем, но го притеснява фактът, че и така е излязъл. Пуснали са го да говори с някакъв професор, който също се занимавал с биофотоника. Видял как за няколко минути едно растение пораснало и изсъхнало... разказа още неща, но много набързо, още бях впечатлен от растението. Поиска да отида при него още тогава, но Кирчо спеше и не можех да го оставя сам. Нали бях скаран с Юлия – нямаше как да ù се обадя да дойде и гледа сина ми. Стефан каза, че всичко е записал в жълтата тетрадка, включително формули, които биха били от голяма полза. За всеки случай ми е изпратил по пощата. Утре би трябвало да я получа. Затворихме. Не знаех какво да кажа или да мисля.

На следващия ден едва следобед имах време да отида при Стефан. Имах работа в университета, а и някои задължения със сина ми. Имаше линейка и пожарна кола пред входа на блока му. Не им обърнах внимание и се качих до втория етаж – апартаментът му беше разбит, изнасяха някого на носилка. Промуших се и влязох. Надявах се да видя него вътре. Влязох в стаята, която той беше превърнал в кабинет. За части от секундата видях, че всичките му записки по изследванията му ги нямаше, както и албумите със снимки от експедициите до Италия... Не зная защо точно, но хукнах в обратна посока. Стигнах пощата миг преди да затворят. Да, имаше пратка за мен. Отворих плика – жълтата тетрадка на Стефан.

Стефан бил получил инфаркт. Това беше официалната причина за смъртта му, но нещо в мен се противеше – беше ми казал, че само аз зная, че се върнал. Може би беше казал и на Юлия и тя е дошла да го види и... Къде са изследванията му? Загубих се в купищата въпроси, които нахлуваха в ума ми. Бях изплашен. Нещата, които говореше Стефан, че го следят, че никой не излиза от тази лаборатория, че... Имах нужда от утеха. Реших, че все пак трябва да се обадя на Юлия. Най-вероятно и тя се чувства като мен. Все пак, очевидно между тях е имало нещо. А може би е дал изследванията си на нея...

Никой не отговори на обаждането ми. Взех Кирчо с мен и отидохме пред тях да я чакаме. Юлия не се прибра до осем вечерта. Звъннах на съседката ù – Юлия напуснала квартирата си преди десет дни. Вече всичко ме объркваше.

Въпреки че беше инфаркт, органите на реда разпитваха за Стефан, като че беше убит или беше престъпник. Не можех да определя какво беше намерението им, единственото ясно беше, че всичко се върти около тетрадката със записки, която той ми беше изпратил по пощата. Отричах, че е в мен. Изказвах съмнения относно изследванията на Стефан. Обявих, че като проектант не разбирам нищо от биофотника, че винаги съм го намирал за леко луд, но е свирил чудесно на цигулка и това е крепяло приятелството ни. Но в крайна сметка, той е откраднал жената, в която съм бил влюбен и по-скоро не искам да чувам вече за него.

Скоро ме оставиха на мира. Но в мен тегнеха съмнения за всичко, свързано със Стефан. Включително с Юлия. Никога не говорих за това. С никого.

Кирчо порасна. Стана студент по математика във Варна, само на час от вкъщи. Бях се посветил изцяло на него. Правехме много неща заедно. Във ваканциите му ходехме на ски през зимата или се катерехме по скали в останалото време. Синът ми беше единствено истинско и устойчиво нещо в моя живот. След Юлия никога повече не потърсих майка за него.

Тъкмо се бяхме качили на една от най-високите и сложни за катерене скали в околията. Беше малък, когато поиска да се качи по този склон, казвах му, че още не е достатъчно готов, но, ако отложех още малко – скоро аз нямаше да имам сили за склона. Бяхме седнали на един стърчащ отломък и гледахме града под нас – малък, сгушен... Красиво! И моят син, редом с мен, изпълнил детската си мечта – покорил най-коварния склон! Бях горд и щастлив! Отворихме термоса с чай, запалихме и по цигара и се разговорихме. Не бяхме говорили за майка му откакто беше пет годишен. Помнеше и Юлия, говорихме и за нея. Напълно отпуснати и спокойни, разговаряхме за всичко, през което сме минали. Попита ме за Стефан. Поиска да знае повече за него, за лабораторията, с която е работил в Италия... Нямах представа, че знае. Нямаше откъде да знае... Поиска тетрадката със записки от Сибир... Попитах откъде знае, че тя съществува... И изведнъж, като че до мен стоеше не собственият ми син, а някой много чужд човек. Някой гневен, фанатичен и зъл... Напомняше мъжете, които ме разпитваха за Стефан тогава. Кирил посегна към мен, за да ме притисне, но аз се извъртях, хванах го, преметнах го, но не бях преценил, че това е краят на скалата...

Почистих фенера. Запалих свещта вътре. Прибрах писмото в джоба си. Погалих още веднъж снимката и тръгнах.