Предчувствие

    Първият работен ден. И сега какво? Нищо! – седиш и работиш. Работиш, работиш, работиш, а забележките те връхлитат една след друга като градушка в пролетен ден. Първата ти мисъл е: „Няма да се справя”, но после осъзнаваш, че не е чак толкова невъзможно. Що се отнася до теб – ти се стараеш, опитваш се… Ами шефът? – гледа те малко накриво. Наблюдаваш го, когато те подмине и се чудиш каква ли мисъл се върти в главата му?! Кога ще я каже на глас? Слушаш колежките, говорят си с тази – другата – тази, която ще напуска, а ти ще я заместиш. Казват ù колко ще им е мъчно за нея, и че едва ли не, ако има как да остане - това ще е най-хубавото нещо в живота им. Гадно, нали? Дори не се опитват да го скрият от теб. Ще кажеш – “Правилно, колежка им е, работили са заедно”. Усещаш ли го? – това чувство на болка, завист, гняв и безпомощност? Бори се в теб, а ти се опитваш да го подтиснеш и преодолееш. Виждаш ли колко бързо се е справила, сякаш е била родена за тази работа, а ти не можеш така. Едва ли не ти казват с поглед, че си некадърна – клиентите, шефът, колежките. Знаеш, че при първа възможност вероятността да се отърват от теб е доста голяма.

     Но продължаваш да се стараеш, продължаваш да се опитваш да докажеш и на тях, и на себе си, че можеш. Има ли успех? Май да?! Или просто ти се струва, че не те гледат вече така? Може би си свикнала до толкова с погледите им за тези няколко дни, че не ти прави вече впечатление?

Другата колежка, с която щеше да работиш, се е разболяла сериозно и няма да се върне. Затова търсят нова. Но ето го и проблема – те са две кандидатки. Версията за теб е, че ще изберат една от тях – виждаш ли, ти оставаш. Тогава защо е това гадно предчувствие в теб? Усещаш, че нещо не е наред. Гледаш новите – сякаш и те ти се присмиват, че са се минали вече две седмици, а ти още не се оправяш като хората. Шефът като мине, все към теб поглежда. Знаеш вече крайния резултат, нали? Вече почти не правиш грешки, свикна с клиентите, спокойна си... но…

Мина изпитателният им срок. Вече знаеш коя от тях ще остане. Това ли е всичко? Колко бързо се свърши! Усмихваш се в себе си и се радваш, че си там.

-2-

    Краят на деня е. Остава около час и ти чакаш с нетърпение да си тръгнеш, за да се прибереш и легнеш. Колежката, която е на смяна с теб, привлича вниманието ти - нещо не е наред. Започва да ти бърбори нещо от рода на: Шефът ме извика и ми каза…” Има ли нужда да слушаш останалото? Чела си книги като:  “Езикът на тялото - скритият смисъл на думите” и знаеш за какво става въпрос по-нататък. Изслушваш търпеливо, (не че успя да чуеш нещо след индиректното: “Уволнена си.”). Само няколко изречения са. Защо тогава си толкова потресена? Очакваше, че ако се справят и двете по-добре от теб, ще ги наемат. Така е по-гадно, нали? Той дори не дойде да ти го каже в очите. Да ти беше казал “Уволнявам те” и поне причината за това  (въпреки че я знаеш),  нямаше да ти е толкова… нямаше да се чувстваш така…  гадно!

~*~