Това беше последната им ваканция. И четиримата знаеха, че след нея няма да се видят в училище на другия ден, защото ученическите години бяха свършили. Дипломите бяха взети, приемът в университет беше факт, документите бяха подадени. Нямаше връщане назад. Щяха да навлязат в истинския свят и да се занимават с неща като плащане на наем и сметки, разправии с университетски чиновници, щяха да са далеч от дома, на ново място, изпълнено с непознати хора. Нови преживявания, създаване на нови навици, нови проблеми. Но все пак, засега всичко това им се струваше далечно, имаха още два месеца да бъдат заедно, още два месеца да стоят на границата между юношеството и зрелостта. А, когато си на 19, два месеца ти се струват много време. И макар че се чувстваха развълнувани и дори изплашени в някаква степен, днес нищо от това нямаше значение. Навън бе прекрасен летен ден, те бяха заедно, свободни и никаква тревога за бъдещето нямаше място в сърцата им.

    Както всяка година по това време, в малкото градче имаше панаир, радост за малки и големи. Малчугани, тичащи и огласящи пространството със смеха си, родители, дошли да си припомнят детските години заедно с децата си, животни, клоуни и всевъзможни атракции и лакомства, които после ще ти създадат стомашни проблеми, но когато човек ходи на панаир знае, че е неизбежно. Това е част от забавлението.

- Добре, какво следва сега?- попита Макс и погледна приятелите си.

- Бяхме на въртележката, на виенското колело, в призрачната къща... - Ели изброяваше на пръсти атракциите, които бяха обиколили досега.

- Бяхме на всичко - прекъсна я Тод. - И  затова предлагам да си ходим.

Тод не обичаше панаири, беше единственият от компанията, който не ги обичаше. Всъщност не обичаше всякакви шумни мероприятия и забави. Точно затова, поне според думите на Макс, животът му сигурно беше един от най-скучните в историята на пубертета. Навярно нещата нямаше да се променят. Нито пъх хапливия и често груб манталитет на Макс, затова Тод отдавна се беше отказал да спори с него. Освен това, при положение, че привичките му го правеха щастлив, той нямаше никакво намерение да ги променя.

- Едно нещо не сме пробвали - обади се Роза. - Врачката.

Другите направиха гримаси.

- Това са глупости - Макс махна с ръка.

- За вас може и да са глупости, но на мен ми е интересно. Нищо не губим.

- Освен парите си. Не работя в глупавия магазин на баща ми, за да ги харча за още по-големи глупости - продължи Макс.

- Но замерването с топки, с цел падане на вещицата в басейна не е глупост.

- Не,нарича се упражняване на мерника. И признайте, много съм добър.

Момчето се ухили надменно.

- Все едно, аз отивам. Ако някой иска да дойде с мен, да заповяда.

Роза се обърна и тръгна към шатрата на врачката. Приятелите й се спогледаха, но все пак я последваха. Вътре бяха посрещнати от прохлада и лека миризма на лавандула. Светлината беше приглушена, а по средата имаше една единствена маса с черна покривка върху нея и два стола, един срещу друг.

- Няма кристална топка?

- Млъквай Макс - сряза го Ели.

- Добър ден - чу се приятен женски глас.

Напред излезе жена на около 40 и няколко години, с дълга светло руса, леко чуплива коса, кожа почерняла от лятното слънце и кристално сини очи. Противно на образите на врачки от филмите и книгите, тази жена не беше накичена с всевъзможни бижута, не носеше пъстри и широки дрехи, нито ги гледаше с тайнствен и многозначителен поглед, предполагащ, че ще им открие всички тайни на света срещу скромна цена. Напротив, жената беше облечена в светло жълта лятна рокля и имаше благ и приятен поглед, изглеждаше истински доволна от факта,че са избрали да я посетят.

- Кой ще бъде първи?

- Аз.

Жената разтвори ръце към стола, който беше с гръб към изхода на шатрата, Роза седна, а  врачката се настани срещу нея. Вдигна глава и погледна другите трима, които стояха един до друг и наблюдаваха.

- А вие, деца?

- Ние сме тук само за шоуто - отговори Макс.

Жената го погледна за няколко секунди, после се усмихна и подаде ръцете си към Роза.

- Моля.

Роза хвана ръцете й, жената затворпи очи, пое няколко пъти дълбоко въздух и потъна в мълчание.

- О, боже, само да не изпадне в ,,транс”-прошепна Макс на Ели, но достатъчно високо и достатъчно саркастично.

- Шшшт!

- Не ми казвай, че...

- Шшшт!

След малко жената отново отвори очи и се усмихна все така благо.

- Ти си много талантлива художничка. Ще учиш в някакво училище за изксуства... във Франция?

- Да! - възкликна Роза, истински учудена.

Жената стисна ръката й окуражително.

- Родителите ти много се гордеят с теб. Виждам много светлина в бъдещото ти, има някои трудности, но какво е животът без тях, нали? Но си направила правилен избор, ще успееш мила.

Роза се усмихна. Истината бе, че тя имаше големи съмнения дали да последва сърцето си, или да избере някоя практична специалност. Имаше нужда да чуе окуражителни думи, а и щом родителите й също се гордееха, сякаш камък й падна от сърцето.

- Естествено, че за тези пари ще ти каже само хубави неща.

В следващия миг жената рязко вдигна глава и впери очите си в Макс. Момчето потръпна от бистрия й взор, но си даде вид, че не се впечатлява и на свой ред я изгледа твърдо и надменно. Когато врачката се обърна към него продължаваше да го гледа все така втренчено.

- Ти си умно, уверено момче. Нямаш страх от нищо.

- Смелостта не е лошо качество.

- Смелостта няма нищо общо с липсата на страх. Но по-добре се научи на смирение и страх или ще свършиш по грозен начин.

Възцари се тежко мълчание в шатрата, Роза не смееше да погледне към жената, Ели и Тод бяха извърнали глави, само врачката и Макс продължаваха да се гледат по същия начин.

- Глупости - заяви Макс. -Да си вървим.

С тези думи рязко дръпна завесата и излезе от шатрата, Ели и Тод го песледваха след като плахо казаха ,,довиждане”.

- Съжалявам за това - каза Роза.

Жената придоби благото си изражение и й се усмихна.

- Ти не си виновна мила. Той сам отговаря за себе си, само той може да си помогне.

Роза бръкна в джоба си, извади парите и ги остави на масата, а след това се изправи.

- Довиждане и благодаря.

- Успех, мила.

  Роза излезе от шатрата и потърси с поглед приятелите си. Видя Макс и Тод недалеч от щанда с пуканки.

- Ужасен си, да знаеш! - скара се тя на Макс. - Какво ти пречи жената, и тя като всеки друг си изкарва хляба.

- Дразни ме, когато подобни, самопровъзгласили се ,,таланти” вземат парите на хората и се възползват от тях.

- О, моля ти се, откога ти пука за хората?! Хвана те яд, че те сложи на мястото ти.

- Никъде не ме е слагала, въобще не ме плаши с простотиите си. ,,Ще свършиш по грозен начин”- изимитира той подгравателно. - Дрън-дрън.

- За едно е права, със сигурност няма да е лошо да се научиш на смирение.

- Е, няма да ме учи тя.

- Да намерим Ели, какво ще кажете? - намеси се Тод. - Много се забави.

- Къде отиде между другото?

- Да вземе нещо за пиене.

Тримата ръгнаха да я търсят и не след дълго я намериха, все още при напитките. Но сега не беше сама. При нея имаше момче, много интересно на вид момче. Беше облечено с дрехи като на Арлекин, тъмно русата му коса беше права и стигаше под раменете, а кожата му бе така бяла,че човек би казал, че е напудрена, но изглеждаше прекалено естествено, за да е грим. От лявата си страна имаше много тънък белег, който започваше от ъгълчето на устата и стигаше до ухото в съвършено права линия. Явно беше някой от артистите, защото демонстрираше пред Ели завидни акробатични умения, а тя стоеше там и се смееше от сърце, докато той се преметяше и въртеше около нея без веднъж да загуби равновесие и с изключителна грация в движенията. Останалите се приближиха към тях.

- Не е ли страхотен?!

Момчето застана на едно място и се усмихна така, че белегът се раздвижи и направи усмивката да изглежда още по-широка. Чак когато ги погледна, другите видяха, че очите му бяха различни - едното светло синьо, а другото тъмно зелено.

Макс, вече твърде раздразнен не издържа.

- Да, направо е чудесен. Чудесно трениран изрод. Браво! - той изръкопляска, а усмивката на момчето-арлекин изчезна и за миг той се втренчи в Макс. В този миг на Роза й заприлича на врачката. Но това трая само миг. После момчето се обърна, поклони се на Ели, обърна се и си тръгна.

   Това бешие последната им ваканция.

    Зимата беше лоша, изпълнена с вятър и сняг, температурите падаха под нулата и хората гледаха да си стоят  вкъщи. Децата не излизаха да си играят в снега, всичко се стремеше да не се показва навън, улиците пустееха и целият град беше добил печален и меланхоличен вид, сякаш спеше тежък зимен сън.

    Макс имаше тежка седмица, от тези, в които просто нищо не върви както трябва, независимо колко се стараеш. Затова когато се прибра в квартирата си в петък вечерта, беше много благодарен, че седмицата свърши и че на другия ден нямаше да има лекции. Квартирата беше изцяло на негово разположение, съквартирантът му беше у приятелката си и Макс беше благодарен дори за това, защото не беше в настроение за приказки. Искаше само да се стопли и да си легне, а на другия ден да се излежава до късно. Хубавата вечеря и топлия  душ повдигнаха духа му и той доволен се настани в леглото, загаси лампата и се уви в одеялата като в пашкул. Умората го надви и заспа почти веднага, лек и спокоен сън. Събуди се в малките часове на нощта и в мрака на стаята му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че беше събуден от нещо. Ослуша се и установи, че беше звук от нечие дишане. Първоначално помисли, че е твърде сънен и шумът на вятъра отвън си прави шега с него, но след няколко секунди вече нямаше съмнение, че чува дишане. Леко хриптящо на вдишванията и продължително и тежко на издишванията. Макс усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Той бавно извади едната си ръка от пашкула от завивки и се протегна да светне нощната лампа. Когато светлината озари пространството пред леглото, това беше мигът, в който Макс изпита страх за първи и последен път в живота си. Погълна го, като вълна удавник, кръвта в жилите му изстина и момчето се парализира, напълно безпомощно, без да може да помръдне, да извика, дори да си поеме дъх. Лежеше там, подпрял се на лакти без дори да чувства, гледаше втренчено, с широко отворени очи, изпълнени с неподправен ужас, това същество, което седеше в края на леглото. А то първоначално му отвръщаше също с втренчен взор, но без капка страх. Изцяло голият му череп беше покрит с кожа, бяла като снега отвън, толкова прозрачна,че всяка вена личеше като на чисто нова карта, с ярко отбелязани посоки. Устните му, също така бели, бяха целите напукани, с тънки алени черти. Нос нямаше, само две дупки, а всичко останало бе така гладко, лишено от всякакъв израз и одухотвореност. Съществото се раздвижи, бавно запълзя към Макс, като звяр, вече хипнотизирал плячката си, готов да нанесе последен фатален удар. Изравни лице с това на момчето, бяха на сантиметри един от друг. Тогава съществото отвори уста, като черна дупка, показа острите си зъби, готови за разкъсване и смърт. Чак тогава Макс дойде на себе си и за части от секундата успя да отвори уста. Но не и да извика. Последното, което видя бяха очите на чудовището - едно светло синьо и едно тъмно зелено.