-          Проблемът е, че никой не знае къде точно живее семейство Старк. – обади се Франческа.

Настана мълчание и никой не се обаждаше. Междучасието свърши и всички отидохме в час. Не можах да повярвам, че Селин беше на чина си и драскаше по тетрадката си. Аз се доближих до нея.

-          Как си? – попитах загрижено.

-          Разкарай се, не искам да те виждам, навличаш ми само неприятности. – изсъска тя в лицето ми.

Аз просто се отдръпнах. Чувствах се както в първите дни, когато се опитвах да общувам с нея. Отново се беше превърнала  в безчувствено същество, което не иска да ме вижда. Защо ме мразеше толкова?

           След часовете излязох от сградата на училището и видях как Селин ходи с братята си по средата на паркинга. Тя ме забеляза и присви злобно очи.  Аз извърнах глава назад, за да видя дали приятелите ми идват и след това отново погледнах към паркинга, но семейство Старк вече не бяха там, бяха изчезнали, сякаш се изпариха за секунда. Как, по дяволите? Не беше честно да ме уставят с толкова много въпроси.

           Прибрах се и отново заразсъждавах. И изведнъж ми просветна. Думите ù ми проговориха по някакъв по-различен начин и си спомних: ’’лошо същество’’, ’’не искам да ме познават’’,  тя не искаше да оставаме сами, побъркваше се, когато исках да знам тайната ù, изчезваше мигновено, не искаше да ме нарани, никой не знаеше нищо по-подробно за нея, почти не ядеше, криеше се от слънцето. Обичам филми за вампири, но възможно ли беше тя да е истински кръвопиец? Как да я попитам? Ако беше истина, тя щеше да отрича. Трябваше да постъпя хитро. Методът на майка ми беше най доброто решение, което ми хрумваше. Тя винаги успяваше да ме хване кога съм излизал от нас, за да ходя на дискотека с този метод.  

Събота реших да се разходя из града, за да го опозная. Центърът беше голям и красив – с фонтани, разни обществени сгради, малки кафенета, голям парк със скейт-рампа, катерушки и места за отдих. Разхождах се по една дълга алея, когато се сетих – днес беше училищният концерт, как можах  да забравя! Погледнах часовника си и видях, че вече е започнал. Веднага се върнах при колата си, с която бях дошъл, и по възможно най-бързия начин стигнах до училището. Влязох в голямата зала и забелязах приятелите си, които ми пазеха място. Като ме видяха, те започнаха да ми махат и да ми правят знаци да отида  при тях. Направих го и седнах. Концертът, времето, пиесата, всичко течеше бавно, докато на сцената не излезе Селин с една китара в ръце. Тя седна на едно столче пред микрофон нагласен  на височината на китарата.

-          Здравейте на всички, днес ще изпълня една моя песен, която не е довършена, но директорката ме помоли. Е, дано ви хареса.

Гласът ù се изви като глас на славей, а пръстите ù се движеха по струните на китарата с такова изящество. Мелодията беше опияняваща, красива, нежна. Не можех да ù се насладя.

           След като Селин слезе от сцената, отново изпаднах в транс и времето литна бързо.