Христо беше кръстен на Христос и за това празникът на връх Рождество Христово бе и негов.Беше израснал в онези атеистични времена, когато бе царството на Антихриста и църквата бе забранено място. Всяка година, когато се зададяха Коледните празници, Христо изпитваше безпокойство и вина за отчуждението си от светата вяра. Иначе, той средностатистическият човек, затрупан като всички от мъчнотиите на ежедневието, истински се притесняваше, когато се озовеше в черква.Там не знаеше какво да прави, сякаш оглупяваше внезапно.Главата му се изпразваше и пред лика на Спасителя, нито знаеше как да се помоли , нито как да се прекръсти.

     Сега отново наближаваше Коледа. Зимата се оказа мека. Отвън, за първи път от много време, нахлуваше режещ студенец и съвсем разпиляваше чувствата , предизвикани от задаващото се Рождество Господне.Задаваше се празник , а наоколо бе до болка делнично. Навън битуваше светът - простичък, лъжлив,напиращ със цветове, аромати и звуци. На Христо му се струваше , че и времето се лута безучастно по пътя си. Прозорчетата между клоните на оголелите дървете, през които оскъдното слънце бе надничало през деня, бяха изчезнали в здрача. С нарастващо безпокойство Христо недоумяваше къде се бе дянало тайнството наречено Рождество. Накрая , след дълги колебания , тръгна с омекнали колена към черквата.

     Привечер стегна и дъждецът премина в напориста суграшица. Тя зачатка по твърдата полупобеляла земя,сякаш от небето бяха изстреляли по нея облак съчми.Сред  суграшицата , из тъмнотията, се възправи храмът.Понечи да се върне, ала вече беше дошъл. Вътре бе пусто и тихо.Стъпките му отекнаха рязко като изстрели. Сепна се изплашен като онзи прословут слон озовал се във витрина.С разтуптяно сърце и пресъхнало гърло застана пред страдалческия лик на Христос с трънения венец на главата.. Прекръсти се неумело.След като постоя онемял, се осмели да попита Бог как хората да привикнат да правят добро един- другиму, след като злото ги е тъй здраво обсебило? Искаше му се да Го попита би ли простил на дявола за лошотиите му, но не посмя.Очакваният отговор, ако въобще можеше да има такъв,  не последва. Спасителят го гледаше с трагичните си очи, снизходително и със съжаление. Това е така, помисли си , защото и но Него му е трудно да произнесе: " Когато и той - Антихриста ми прости".Упрекна се заради кощунствените мисли, които го обземаха на това свято място, но дали ако получеше отговор, това не би означавало признание за собствената Му греховност?

      Чу се черковната камбана . Биеше за вечерня. Звънтежът му заприлича на звъна от Неговия часовник, който отброява свършека на днес, за да отбележи края на утре и тъй до следващото начало и край.Помисли си и друго. Тук идват толкова много хора и за какво ли не го питат и молят. Учуди се как още не е лумнала клада  от толкова много въпроси останали без отговор.

       Когато си тръгна , усещаше очите на Христос забити в гърба си.  Навън, макар да се усъмни  ,си спомни чутото, че като не отговарял на хорските въпроси , Той издигал планини от изпитания пред грешния човешки род и тъй притеглял праведността на всеки.Изтръпна като си помисли за себе си -  неверника. Още повече, каза си, как е възможно всеки от човешкия мравуняк да бъде наблюдаван и наказван?  Това донякъде го успокои.

     Суграшицата продължаваше да трополи и топченцата лед дружно се търкаляха изпод обущата му, като едва настъпени отбелязваха върволиците от стъпки, които оставяше след себе си. После всичко изчезваше върху още топлата земя, все едно ,че никой не беше минавал.Дали по житейския път не се случва същото със стъпките на всеки?Обзе го съжаление и страх от безличието на извървяното в живота.

     Почти не заспа през нощта. Въртя се угнетен до сутринта.Скочи от леглото, сякаш много бързаше за някъде и се замисли. Хрумна му да грабне ножицата на забравата за лошотиите. Реши, че трябва да забърка лепило от приятни спомени.Взе да реже с настървение късове минали случвания с горчив привкус. Вглеждаше се внимателно в тях през призмата на днешния ден и ако не забележеше нещо красиво, ги запокитваше със замах в кошчето на забравата. Някои късчета живот оставяше въпреки изкушението да захвърли и тях.Опитваше се старателно да залепи пукнатините им с лепилото на приятните спомени, после ги съзерцаваше. Получаваха се странни колажи. Някъде разпознаваше гневът, пустословието, алчността , завистта, които неусетно са убивали хубостта и сякаш той- Христо, е бил слепец за нея.Разтвори дланта си и се взря в линията на живота.Тя изтъняваше и се губеше между палеца и китката .Учуди се на нищото , което очертаваше тази линия. Усети устата си зейнала. Погледна се в огледалото -лицето му не беше нито в профил, нито в анфас , нитов три-четвърти.Това беше лицето на друг Христо. Стоя дълго занемял от раздвоения си образ Помисли си ,че това е отдръпване на досегашното му битие в небитието. Дори го съзря захвърлено върху преспа сняг, но главата, ръцете, нозете, се бяха отпечатали в друга плоскост, непринадлежаща на тялото.Обзе го страх. Уплаши се да не вампиряса в очакване на рождеството Му. Искаше да прогони тревожните си мисли, да ги проклетиса, но те го нападаха като зли псета. Гониш ги , а те пак налитат.Погледна навън- беше станало студено. Отсреща ,на един клон стоеше умислен и безкрайно самотен гарван. Върху настръхналата му черна перушина полепваха малки снежинки. Сякаш самият зъзнещ ден го закичваше с белотата си за спомен... И тогава  видя как на бездънното, сиво небе, притулено от пороя на снежинките , изгряха луни и слънца като звезди върху коледна елха. И над всичко сияеше благата усмивка на Света. Излезе навън и тръгна по улицата  понесъл усещането за взаимна съпричастност с него.Зарадва се , че глутницата на псетата - демони бе изчезнала. Сега до него крачеше надеждата и тихо искреше. Не знаеше за какво да се надява , но му беше хубаво.

                                                                                                                                                                      Йордан Калайков