Болката в корема се усилваше. Ставаше нетърпима. Сякаш нещо търсеше пътя навън. Той погледна надолу, но нещо го накара да затвори очи. Чуваше Гласа в главата си отдавна. Сега той му каза:

- Стани!

Той се подчини и се изправи от леглото.

- Вода!

Отиде в банята, пусна чучура и оттам потече нещо, което можеше да е всичко друго, но не и вода. Течеше мазно, сякаш беше съсирваща се кръв. На цвят беше приглушено-жълта, а на вкус сигурно повече напомняше помията, която хвърляше всеки ден на кучетата. Въпреки това пи до насита, без да се поглежда в голямото стенно огледало, което висеше отляво, и гласът му даде няколко тръпки удоволствие за награда. Стенанието беше проникнало толкова дълбоко в него, че той беше изцяло под негов контрол. "Слушай ме и няма да те боли!" - му беше казало то, когато се настани в главата му. "Слушай ме и няма да те има" - си го беше превел той. Нямаше сили да се бори с него. Вече нямаше име, нямаше фамилия. Оставаше гласът, телесната му обвивка, и сълзите. Когато Стенанието заспеше, той се събуждаше и плачеше. За живота, който можеше да има, за любовта, която опорочи, и за смъртта, която така и не идваше за него. Искаше му се да е иначе. Разкайваше се. Беше завършил висша математика, после икономика, после икономическо право. Докато учеше, беше имал много приятелки и се отнасяше с тях като с момичета за една вечер. Винаги щеше да има следваща, надяваше се, без да осъзнава колко наранява всяка една от тях. На всяка изневеряваше със следващата, че и с предишната. Доставяше му удоволствие да ги къса, да ги вижда разстроени, да плачат за него. Държеше ги, докато не му омръзнат. На работа мислеше само за себе си, задяваше се с колежките си и спеше и с тях, най-вече със секретарките. От едната фирма, в която се задържа повече, го изгониха заради неизяснен флирт със съпругата на президента. Добре, че успя да си вдигне панталоните навреме. Никога нямаше да забрави устните й там, долу, нито червилото й, нито начина, по който го гледаше тя. За негово съжаление, скоро и това му омръзна. Когато най-сетне откри момичето, когато се влюби за пръв и последен път, момичето се оказа нимфоманка. "Още по-добре" - реши той с мисълта, че най-сетне няма да бъде незадоволен. Наистина беше страхотно, момичето, в което бе влюбен, правеше всичко с него, обичаше го повече от всичко на света. Един ден, връщайки се по-рано от командировка, я завари надрусана заедно с трима мъже в леглото им, сватбен подарък от майка му. Тогава той намрази целия свят, а ден по-късно, в деня, когато я уби, започна да чува Гласа.

Той не му даваше мира, обсебваше го и него го болеше от всичко, което гласът му казваше. Гласът му казва: "Живей" и той живее. Но що за живот бе това?

Оттегли се в каравана, накрай света, нямаше пари за бръснач и ходеше небръснат, отдавна не бе чел вестници, а токът му бе спрян. Казваше се Джон Смит (или някой друг със същото име) вече трета година. Полицията нямаше да го намери: ако не друго бе хитър и приписа убийството на най-добрия си приятел. Преди една година му сложиха инжекцията и вече го нямаше. Навсякъде се знаеше, че Ангел е убил Мария заради бизнеса, който не потръгнал. Нашия господин Джон Смит беше абсолютно невинен. И живееше сам. Нямаше си никой друг освен Стона.

Стенанието го сръчка: "Не се разсейвай! Пий!"

Той пи послушно, изправи се и каза срещу огледалото:

-  Няма да ти се подчинявам вече!

-  Напротив, ти си мой! Завинаги!

Джон Смит изпита силна болка в ребрата отляво. Гласът си правеше каквото иска с него - можеше в първия момент да го запрати в страната на удоволствията, а в следващия да му причини неописуема болка. Гласът беше в главата му и не си поплюваше да се възползва от това, когато нещо в поведението на Дж. С. не му се нравеше.

- Не! Остави ме намира!

- Тя това ли ти казваше, докато и режеше пръстите един по един? А после

стъпалата, дланите, лактите, колената, а когато трионът се изтъпи, мина на...

- Млъквай! Тя си го заслужи! Проклета...

- Чуй гласа ми... Когато трионът се изтъпи, започна да я удряш по главата, докато не изпадна в безсъзнание, след което я оправи още веднъж - ей така, за последно - нареждаше гласът спокойно и равномерно, сякаш разказваше за творчеството на Да Винчи пред ученици. - Тя се възбуди, събуди се. Помниш ли какво ти каза?

- Спри, моля те! Махни се! Излез от главата ми!

- Не, не каза това. Каза: "По-силно!".

- Какво да направя, за да се махнеш?

- Умри!

Той се сгърчи от болка. Главата му се пръскаше от гласа, всичко го болеше, а отляво на гърдите му се появи нажежено до бяло петно кожа. Имаше чувството, че някой е допрял нажежено желязо там. Но болката не спря, а се усили. На фона на мръснокафявата му кожа искрящо бялото петно се разпростираше, а заедно с него и болката. Присвит на две, той изтича до огледалото в банята и замръзна, защото петното ставаше все по-голямо, а което вече беше обхванало, изглеждаше в огледалото като чист, прозрачен въздух. Той изчезваше или поне така твърдеше огледалото. Вече не виждаше врата, гърдите и корема си. Сведе поглед надолу - целият побеляваше, а за огледалото изчезваше. Инстинктивно затвори очи, когато и устните му изчезнаха под бялото. Когато ги отвори, само те се виждаха от предишния му образ. Поглеждайки надолу, той видя как бялото по цялото му тяло постепенно се превръща в сиво, след което избледня все повече и той вече не съществуваше. Само очите му се носеха във въздуха.

- Какво съм? - последва мълчание.

- Какво съм? Кажи ми! В какво ме превърна? - питаха очите и гледаха въпросително. Никой не отговаряше.

- Какво си ти? - очите се въртяха в орбитите си. Тишина.

- Жив ли съм? - очите на Джон Смит заплакаха. - Кажи ми, жив ли съм! Жив ли съм?

Събуди се, облян в студена пот, до него спеше Мария и дишаше тежко. Погледа я малко как се върти в леглото, усмихна се и си помисли: "Сигурно не ти е леко да спиш с тази гузна съвест..."