Болката в корема се усилваше. Ставаше нетърпима. Сякаш нещо търсеше пътя навън. Той погледна надолу, но нещо го накара да затвори очи. Чуваше Гласа в главата си отдавна. Сега той му каза:
- Стани!
Той се подчини и се изправи от леглото.
- Вода!
Отиде в банята, пусна чучура и оттам потече нещо, което можеше да е всичко друго, но не и вода. Течеше мазно, сякаш беше съсирваща се кръв. На цвят беше приглушено-жълта, а на вкус сигурно повече напомняше помията, която хвърляше всеки ден на кучетата. Въпреки това пи до насита, без да се поглежда в голямото стенно огледало, което висеше отляво, и гласът му даде няколко тръпки удоволствие за награда. Стенанието беше проникнало толкова дълбоко в него, че той беше изцяло под негов контрол. "Слушай ме и няма да те боли!" - му беше казало то, когато се настани в главата му. "Слушай ме и няма да те има" - си го беше превел той. Нямаше сили да се бори с него. Вече нямаше име, нямаше фамилия. Оставаше гласът, телесната му обвивка, и сълзите. Когато Сте ...