Часовникът звънна. Кога стана 7:30? Стаята е изпълнена с полумрак. През прозореца се вижда забуления в облаци изгрев. Светлината на слънцето предвещава началото на един хубав ден. Поглеждам  вън и снегът ме приветства с блясъка си. Дори дървото не помръдва клони – вятърът е решил да ни пощади днес. Всичко е красиво като в приказка, като в един измислен свят. Свят, в който царят спокойствие и хармония. Прекалени идеално, за да е истина.

Час по-късно излязох навън. Валеше проливен дъжд. От златно-пурпурната светлина на изгрева не беше останало нищо. Сивите облаци се купчеха ли, купчеха, сякаш искаха да се стоварят с гръм и трясък над града и да задушат всички. От съботния сняг не беше останала и следа. Всичко беше потънало в кал. Земята се беше разкиснала под краката на хората. Сякаш вече нямаше здрава основа, на която да се стъпи. Студът беше пронизващ. Острият вятър жилеше като ято оси – изглежда се беше събудил късно и бързаше да навакса пропуснатото време. Красивата приказка я нямаше. Реалността бе превзела отново живота ми.

Защо се опитвам да живея в измислена приказка? Колко ще издържа? И колко още трябва да чакам любовта? Колко още трябва да те чакам? Не мина ли вече прекалено много време? Толкова ли те е страх? И от какво по-точно – от самотата или от мен?

Не съм идеална и никога не съм го твърдяла. Но ти също не си! Не си Идеалният за мен. Истината е, че понякога ме вбесяваш! Мразя, когато изопачаваш думите ми; когато вярваш, че винаги трябва да си прав и се държиш, сякаш знаеш всичко. Определено не си принцът от приказките...

Но трябва да се науча да живея в реалността. А в нея дори не знам дали някога ще бъдеш мой. Дори не знам дали те искам. А ще разбера ли някога?

След теб остават само въпроси! А отговорите ги няма. Теб те няма...