Часовникът звънна. Кога стана 7:30? Стаята е изпълнена с полумрак. През прозореца се вижда забуления в облаци изгрев. Светлината на слънцето предвещава началото на един хубав ден. Поглеждам вън и снегът ме приветства с блясъка си. Дори дървото не помръдва клони – вятърът е решил да ни пощади днес. Всичко е красиво като в приказка, като в един измислен свят. Свят, в който царят спокойствие и хармония. Прекалени идеално, за да е истина.
Час по-късно излязох навън. Валеше проливен дъжд. От златно-пурпурната светлина на изгрева не беше останало нищо. Сивите облаци се купчеха ли, купчеха, сякаш искаха да се стоварят с гръм и трясък над града и да задушат всички. От съботния сняг не беше останала и следа. Всичко беше потънало в кал. Земята се беше разкиснала под краката на хората. Сякаш вече нямаше здрава основа, на която да се стъпи. Студът беше пронизващ. Острият вятър жилеше като ято оси – изглежда се беше събудил късно и бързаше да навакса пропуснатото време. Красивата приказка я нямаше. ...