ПРИКАЗКА ЗА ЮНАКА И ЗМЕЯ
Жената на Юнака - Юлиана, бавно отвори очи. Беше тъмно. Скоро часовникът щеше да звънне, но съзнанието й бавно и уверено започваше да работи. Вече будна, тя изключи алармата, за да не събуди Юнака. Юнакът Румен! Румен, който хъркаше до нея, завит през глава!
"Ох, трябва да започвам!" - помисли си Юлето. Денят я халоса още по тъмното.
"Добре, че вчера изгладих дрехите на Юнака Румен! Иначе нямаше да успея за днес! Такааа... С колата всичко е наред. Платила съм Гражданската застраховка, данъка... такааа... преглед минахме скоро, такааа,... документите са му в сенника. Спомням си! Вчера ги сложих! Така, така, така! Маслото е ново, вода има достатъчно..." - пресмяташе на ум тя, докато навличаше дънките и ризката върху крехката си фигурка.
"Ах, гумите! Трябва да напомпя гумите" - скочи Юлиана и се понесе към гаража. Напипа ключа на лампата и когато светлината изпълни помещението тя с ужас установи, че лявата задна гума на колата е спукана. Нямаше време! Запретна ръкави, извади с трениран жест резервната гума, крика и се зае със смяната. Коолко гуми беше сменила досега, ехеее! Юнакът Румен не обичаше да се занимава с техника. Неговата работа беше да реже глави на змейове, а не да сменя някакви тъпи гуми на автомобили.
"Закуска! Трябва да му направя юнашката закуска! Но малко по-късно... Да му е топличка. Румен обича да му е топличко яденето!" мислеше си Юлето, докато отпускаше крехката си фигура върху лулата, за да затегне последния болт.
Юнакът Румен работеше на граждански договор към мултинационалната компания „Юнак & Змей“ ООД. Работата му се състоеше главно в това да сече змейски глави, а змейските глави се сечаха главно по две причини. Първата беше, че в тях има змейски мозък. Мозък, мозък, колкото кокоше яйце. Ама от тоя змейски мозък се извличаха много важни за фармацевтичната промишленост аминокиселини, мазнини и минерали. Използваше се също и в парфюмерията, като източник на феромони.
Втората причина беше чисто развлекателна. Общината реши, че може да спечели от целия този лов на змейове, като направи от сеченето на главите им туристическа атракция. Това се оказа доста доходоносен бизнес. Специални екскурзоводи непрекъснато организираха групи от туристи, които искаха да видят как юнаците сразяват змейове като в старите народни поверия. Щракаха със своите фотоапарати, пулеха се, блещеха се с ококорени очи, а после отнасяха снимките със себи си и се хвалеха как са присъствали на сечене на змейски глави.
Всъщност „змейска“ беше силно казано. Даже доста силно. Какви змейове имаше едно време, ехееееее! Ядяха по три Яни на закуска само! Като палачинки ги ядяха! А сега какво? Ми те туй сегашните змейове, змейове ли са? Змейове – вятър! Ментета! Само името им Змей! Преди долитаха от нищото на огромните си мощни крила. Извие се изневиделица силен вятър, завихрен от крилата им и хоп, от облака се спуснал змей. Огромен, колкото три делтапланера. И додето се ослушала Янка, станала на закуска. Сега пътуват с куфарче и лимузина. Че и костюми носят с вратовръзки. Вместо крила една сал опашка им останала. И то не опашка, а опашчица. Да не му пречи и да му са мандрахерца леко зад костюма. Преди като му резнеш главата, туй то! Няма змей вече! Сега ги навкараха от Китай и са за многократна употреба. Хората измислиха ракети-носители за многократна употреба, та някакъв змей ще им се опре! Да не се хабял материал. Резнеш му главата, пръсне малко кръв... все едно менструация и после пак пониква. И мозъкът не е като на времето. Няма същите съставки. Ама става. Като няма друго... Нещо като ADIDAS и ADIBAS. Жалка работа!
„Вече е време да направя закуската!“ – пресмяташе на ум Юлиана, докато изчеткваше костюма на Юнака Румен. Отмести кафето и бързо счупи три яйца в нагорещяващия се тиган.
„Такаааа!... Филийките! Препечени на скарата... Върху тях кашкавалче! Готовоооо... А сега ще трябва да го събудя“, мислеше си Юлиана докато шареше около печката.
И тя лекичко отвори вратата на спалнята. Пристъпи тихичко до леглото на Румен и го целуна нежно по небръснатата буза. Румен изсумтя сърдито.
- Ейййй... Ама си и ти! Тъкмо пътувах на круизен кораб до Карибите! – смръщи се той.
И неговата действителност бързо го халоса по главата. Да, след малко трябваше да вземе главата на поредния змей. След него имаше заявки за поне още три.
Отговорна работа! Юнаците бяха на почит в обществото и трудът им се заплащаше добре. Не е туй проста работа да си Юнак! Сеченето на змейски глави се изучаваше във Висшата академия по юнашко изкуство. Че то от всеки Юнак става ли?. Макар, че... кандидатите напоследък да намаляха и с промяната в закона за висшите училища,.. и след като образованието стана платено, се навъдиха какви ли не „юнаци“. Абе то не знай мечът откъде се държи, юнак ми са пиши! Че и диплома има! А старата школа държеше сума ти изпити – физическа подготовка; психологическа подготовка; специализирана подготовка за работа с меч; устройство на мечовете; история на мечовете; дискриптивна геометрия; митология, легенди и песни; змеезнание; πаR и работа с медиите; биохимия на змейския мозък; мениджмънт и управление на битките със змейове и куп други изключително интересни дисциплини.
Докато закусваше любимата си закуска, на лицето му се загнезди тъмен облак...Юлиана знаеше за какво става дума. Любимият й юнак пак бе изпаднал в лека сутрешна депресия.
- Какво? Съмняваш се в себе си ли? Не бой се, миличък! Всичко ще е наред! След като свършиш, звънни един телефон да почистя след теб. Да не ни правят проблем от общината.
- Добре! – каза механично той.
В договора между юнаците и общината имаше специална клауза, според която почистването в района на „битката“ беше за сметка на юнаците. Общината не можеше да си позволи да плаща на специални чистачи.
- Документите са ти в сенника – нареждаше Юлето – Мечът съм ти го лъснала още от вчера. Заредила съм го със зарядното. Всичко е точно.
Както и всичко друго, мечовете също търпяха промяна през времето. Къде са ония мечове от едно време, ехеееее... Закалени на лунна светлина в мълчана вода, полирани на дялан кремък. Отидоха си с последния майстор. После настана времето на електрическите. С тях и производителността на труда се увеличи, а материалните разходи значително намаляха. Включва се мечът в мрежата, поставя се на шията на змея, натиска се бутона и главата на змея се търкулва на пода. Простичко!
После дойде времето на електронните мечове. На батерии! Това от своя страна даваше възможност за повече мобилност.
Мечът на Юнака Румен бе от най-новото поколение – лазерен, като ония от „Междузвездни войни“, А любимата му марка „Оbi Uan“ бе сред най-реномираните и скъпи мечове. Той можеше да реже от кромид лук до руски танк Т-55.
- Сложила съм ти и нещо за подкрепа в тая кутийка. Като свършиш, да не прегладняваш! Кърпички имаш в десния си джоб. Аз след малко ще изпратя децата на училище, ще сготвя... Довечера ще ядем пълнени чушки. Уф, че и на работа трябва да ходя! Да те метна ли с колата до мястото на битката?... Да не се изморяваш... Хайде, миличък! Нищо ти няма. Просто слагаш меча на шията му и натискаш копчето. Ще се справиш! Аз после ще дойда да те взема с колата и да почистя след теб.
И тя с трениран жест оправи яката на ризата му, хвана подгъва и силно я издърпа, че да не остане никаква бръчица по нея.
„Човек трябва да внимава какво си пожелава“ – мислеше си Юнакът Румен, докато чакаше Змеят Станчо на уреченото място в парка.
Румен имаше проблеми със... себе си. Беше тотално разсеян. И все се майтапеше, че ще си намери жена, която ще знае всичко къде му е. Тъй и стана! Юлето знаеше всичко къде къде му е. Тя умело подреждаше всичко в къщи. Подреждаше чорапите му, подреждаше дънките му, костюмите, ризите, книгите, различните наръчници по рязане на змейски глави. Но не спря до тук. Тя успя да подреди мислите му, желанията му, че дори и намеренията му. Румен вече не се замисляше къде иска да иде, какво иска да направи. ЮЛЕТО ЗНАЕШЕ! Тя бе подредила живота му за години напред. И вече определено си мислеше, че е скътала най-съкровените му мисли, желания, намерения, и всичко което той представлява някъде на тайно място в гардероба, което само тя си знае къде е. А инак... той умееше да се държи на положение и отдавна бе определил „кой командва в къщи“. Професията му беше престижна, вкарваше повечко пари в къщи. Е... малко повечко, де... И си имаше аксиома, която гласеше така: „Всеки мъж трябва да тежи на мястото си!“ (особено ако между мястото и него имаше жена!)
Скоро, на уреченото място спря стара „Жигула“.
„Боже, още ли кара тази кола?“ – помисли си Румен. От нея слезе Змеят Станчо и бавно, с неохота се запъти към него. Около мястото, където щеше да е „битката“ вече се събираха зяпачите, като повечето от половината бях японци. Техните фотоапарати вече бяха в ръцете им - готови и жадни за екшън.
....................................................................................................
Юлето отдавна гледаше нервно часовника си и притеснението й растеше с всяка минута. Румен отдаааавна трябваше да се е обадил и това правеше денят й още по-дълъг и изнурителен. Като всяка жена на Юнак, нейният ден бе започнал на скорост. Беше подредила всичко! Всичко! И колата му, и дрехите, и храната. Мечът беше наточен грижливо и със заредена батерия. Беше завела любимия си Юнак... тоя търтей с търтей на мястото на битката, като мжедувременно беше успяла да нахрани, облече и заведе децата на детска, а после да иде и на работа – сервитьорка в бар „Лукс“, който се намираше точно по диагонал през целия град. И като истински мениджър беше уговорила още битки със змейове. От Руменчо се искаше само да натисне едно копченце и да прибере змейската главичка. Нищо повече!
С всичко се беше справила!
Умората я връхлиташе! Мускулите я боляха. Искаше й се просто всичко да е наред и най-накрая този ден да си е отишъл.
Но нещо се случваше... Нещо не беше наред
Тя мушна ключа в контакта, завъртя и потегли с автомобила.
Когато стигна мястото с безпокойство установи, че нещо не беше както трябва. Вместо зяпачите отдавна да са някъде другаде, змеят да се е прибрал с колата си, а Румен да чака с отсечената глава, те – зяпачите се кикотеха, снимаха на поразия и сочеха с пръст. И ставаха все повече и повече...
Когато разбута тълпата, очите й се разшириха от гледката.
Юнакът Румен и Змеят Станчо се бяха прегърнали свойски, наоколо се въргаляха празни бутилки от бира „Астика“ и „Карнобатска гроздова“, а Румен дуднеше в ухото на Станчо:
- А, е... Тттти мммене уввважжжаваш ли ма уе?
© Пенко Пенков Все права защищены
Има и юнаци още, да не се заблуждаваме, но са по-трудно изкопаеми. Много усмивки и наслука с нови герои! Поздрави!