- Защо седиш тука, синко? - попита старата жена и седна до момчето на стария дънер, обрасъл с мъх!

- Тъжен съм! - думите излизаха сякаш от забравена пещера на хиляди километри от тук и се повториха в своеобразно ехо, резониращо от кухия боров ствол.

Старата жена погледна надолу към земята. Тя не знаеше какво да попита момчето. Нейното желание беше да го накара да се усмихне. Искаше и се, но в сърцето и заговаряше глас да не го прави. Погледът и сега се устреми нагоре. Срещу края на гората, в короните на дърветата, обедното прежарящо слънце се обръщаше вече към запад. Лъчите му едва достигаха в пъстра сянка до дънера. С мержелеещ поглед старата жена се обърна към момчето. Сега в нея въпросът беше довършен. Момчето също се обърна към нея. Лицето му беше мокро от сълзите, които беше ронил, откакто бе дошъл.

- Синко, искаш ли да ти разкажа приказка? - очите на старицата бяха оцветени в тоновете на гората - зелени и подканящи към красивия свят на горските легенди.

- Разкажи ми, бабо! - сега лицето на младото момче се беше изяснило. Там се опитваше да изгрее усмивка. То погледна старицата и зачака жадно, тя да го отведе в приказния свят, някъде далеч от проблемите на ежедневието. Някъде, където сълзите не болят толкова, когато ги отронваш.

С лек и плавен тон, старата жена започна своя разказ:

- Знаеш ли, момче, приказките за змейове и русалки? Тия, дето ги разправят на малките деца?

- Знам!

- Нека ти разкажа сега една малко по-различна! Тя пак започва така: Имало едно време... - Сега вече очите на момчето светеха в лека усмивка. Постепенно природата се измени от само себе си. Нямаше я гората, поляната пълна със стари дънери.

Двамата се бяха озовали в къща - нисичка и порутена. В пещта играеше пламък. Старата жена като че ли сега беше част от разказа си! Тя отиде до пещта и с голямата дървена табла извади тавата с хляб. Момчето гледаше изумено. То не знаеше как да реагира. А жената все така продължаваше да си върши домашната работа, без да му обръща внимание. Сега беше разбрал защо. Той беше в сън. Образът му бе невидим и той наблюдаваше приказката отстрани. Като в театър, но по-истинско. И реши да погледа. Седна на едно ковано столче и се заслуша в своя сън. 

В къщата влезе мъж. Около двадесетгодишен левент, с руса коса и тъмно кестеняви очи. Лицето му бе прегоряло, изглежда от полска работа. Вървеше бавно, наболяваше го крак. В едната си ръка държеше стар сърп, леко ръждив и като че ли по него си личаха капки кръв - явно не бе пощадил нечия ръка. Той сега бе умислен. Старата жена, като чу че влиза, се извърна и за минутка, сякаш да поотмори, седна до жежкото огнище.

- Какво има, сине? Угрижен си!

- Беда, майко, беда се случи!

- Що говориш?

- Нали знаеш, ония голям бор, дето на края на гората седи? Засъхна се! Върхът му почна де се прекършва!

Старата жена сякаш беше поразена. В това село, величествено дърво беше посадено още от техните прадеди. Никой не смееше да погледне на него като дървесина. Всеки го уважаваше. И понеже беше на път към нивите и лозята, всяка сутрин покрай него се спираха всички, отправили се на работа. Наричаха го тотем. И той ги пазеше. Макар селото да беше в подножието на планината, никога не беше удряно от гръм. Величествен монумент - страж, който пазеше от всички нечисти сили. Преди прадедите на селцето да го напуснат, те оставили завет. Ако бора се засуши, това означава беда за селото. И макар всеки ден отецът да ходеше и да го поливаше, колкото вода може да побере грамадния корен, немислимото се случи. И сега всеки един жител отиваше към дървото като при болен. Да му помогне или да каже някоя дума. В своята тревога, нямаше човек, който да не изрече с високо вдигнати ръце в слепени длани, молитва към създателя.

Старицата все още стоеше приседнала до огнивото. Синът и я гледаше с натъжени очи. Тя рядко излизаше от къщата. Преди време беше лечителка и знахарка. Но откакто в селото дойде лекар от столицата, никой вече не я търсеше. Но тя не страдаше от това. Болеше я, че хората пренебрегват повелите на природата и се отнасят единствено към своята възвишеност, мислейки, че могат всичко. Тя не одобряваше това.

            Хлябът бе готов. Момчето стана и го извади вместо майка си. А вечерта наближаваше. Облаците, в червеникаво-розов отблясък, си играеха със сенките на горските стражи. През прозорчето на къщата, в далечината, се виждаше гигантският ствол на големия бор. Слънцето бавно и болезнено залезе днес. Нощта бе неспокойна. Вълци и койоти виеха в хор, сякаш да напомнят за идващата тегоба. В далечния край на гората, в своя застинал призрачен полет, бухал отбелязваше идването на нов ред. Старата жена тази нощ беше неспокойна. Не можеше да затвори очите си. Пред нея изгряваше ясен спомен за това как на младини се е врекла във обич, именно под широките иглести клони на огромното дърво. Този спомен я караше да плаче в душата си. Когато заспа, в съня и изникваха хиляди образи от нейната младост. Ту съпругът й, ту голямото дърво и все още младата гора. Но един от образите се различи. Един черен вълк, с бяла лента около врата си, и показа що да стори. В неговата уста имаше кръст. Като че ли той бе гробарят на великото дърво. Пусна го на земята и си отиде. Сега, покрай кръста, изникна от мъничко семенце малко и красиво борче. Старицата се събуди. Сърцето и биеше неистово. Знакът беше ясен. Трябваше да се построи параклис, дето е борът.

            На сутринта жената заряза всичко и тръгна към черквата в центъра на селото. Посрещнаха я одумки от всички страни. Тя не ги чуваше. Сега беше пратеник на божията воля. Влезе в църквата и потърси отеца. Чу го зад олтара. Макар и да беше грешно, тя премина тежките ковани врати и влезе там, където се чу гласът на свещеника.

- Що си минала вратите свети, жено - прокънтя ядосаният глас на отчето.

- Отче, прощавай! Грях сторих! За добро, отче!

И тя разказа съня си на отеца.  За нещастие той бе един от най-тесногръдите хора сред цялото село. Приемайки цялата религия буквално, всички сънища, видения и молби, за него бяха празни приказки. Макар да знаеше това, старицата беше решителна. Отчето обяви съня и за ерес още преди тя да успее да му обясни. Когато излязоха двамата от храма, с подигравателен глас, свещеникът разказа всичко на тълпата. Засрамена, старата жена си тръгна.

От този ден голямото дърво все повече се засушаваше. От върха до половината ствол клоните бяха изсъхнали. В последен опит да го спасят, извикаха от столицата горски специалисти. Но те предложиха единствен вариант да бъде отсечено - било болно и от него можело да тръгне цялата гора. На другия ден кметът беше подписал заповед за сеч. Запазили красиви мигове някога край светия бор, няколко по-възрастни селяни се бяха събрали около дървото. Но това не помогна. Острите брадви се впиха в огромния ствол на дънера. Цялата природа сега се разболяваше. От прясно отсеченото изтичаше хилядолетната кръв на мощния ствол. Събирал мъдростта на поколения, този величествен паметник не искаше да се предава. Три дни  десет души се опитваха с огромни усилия да съборят тежкия тотем. Но природата не искаше да падне под брадвата на човека. От върха се ръсеха сухи игли и като градушка се забиваха в плътта на секачите. И не ги драскаха само. Оставяха тежки и дълбоки белези. Природата ставаше брутална. На петия ден, разбрала, че няма да се откажат, гората взе жертва. Огромен клон падна и уби работник. Селото прие това за проклятие. Никой не искаше да се доближи до живия все още труп на исполина. Вековния страж на селото, сега се беше превърнал в техен враг. След седмица плъзнаха мравки. Примамени от сладкия потекъл боров сок, сега не унищожаваха всичко по пътя си. Гробарите на гората пиеха сега кръвта на този, който ги беше възпирал със столетия. След месец повикаха работници от града. Сега, въоръжени с резачки, те бяха последните, които решително да довършат почти омаломощения труп. След два дни работа дървото се предаде. Неговия грамаден скелет не издържа и се пречупи под собствената си тежест. Звукът от прекършения върхар се превърна в тътен, който огласи цялото село и цялата гора. Никой и нищо не смееше да издаде звук. Природата пазеше мълчание. Старицата, която сега беше в дома си, не издържа на тежкия грохот. Тя беше свързана духовно с този величествен пазител. Гърлото я задуши. Сърцето и се сви от болка. Нещо се скъса в нея. Тя политна към каменния под и остана там неподвижна. Тънка алена струйка кръв се стече по устните й. Вечерта синът и я намери бездиханна. Никой, освен него и свещеникът, не отидоха на погребението. Никой не разбра, защо тя беше починала внезапно.

Дънерът на великия бор така и не бе преместен. Трупът му остана там, където беше паднал. Никой не смееше да се доближи до него. От страх или от предразсъдъци. След време иглите му бяха изгнили. От голямото туловище остана само скелетът, с клони като ръце опънати на кръста.

- Какво има, синко? - Попита пак старата жена младежа, седнал на големия ствол.

- Защо ми разказа това? Не знаеш ли по-хубави, щастливи приказки?

Старата жена се усмихна. Тази усмивка беше достатъчен отговор на младежа. Сега той бе разбрал смисъла. Извърна поглед и погледна под себе си. Той седеше върху същия този бор, който някога беше толкова величествен. И разбра защо старицата му разказа това. Той беше работник, който залесяваше полето с нови дръвчета. А защо беше тъжен ли? Защото, заради работата, която изискваше всеки ден да пътува, жена му го беше напуснала. Но сега той се усмихна някак си. Обърна се да благодари на старицата, но нея я нямаше. Тя бе горският дух. Душата на огромното дърво, което сега беше под нозете му. Нямаше смисъл от неговата тъга. Той извади мобилния си телефон и позвъни. Когато вдигна съпругата му, в душата му олекна. Извинението, което той направи, беше достатъчно. Получи прошка. Старицата му беше показала, че няма смисъл в тъгата, ако тя е породена от поправими грешки. Но когато заради грешка всичко е обречено, тогава тъгата е вечна, но безсмислена. Природата отдавна беше простила посегателството върху нея. Тъгата на горския дух беше заключена единствено в приказката, която той разказваше. Тази приказка всяка нощ можеше да се чуе в течението на кухия дънер.